защото
идват и си отиват не когато трябва
а по своя воля
моментите
хората хората хоратахоратахоратахоратапонякога съм тъжен
понякога

защото
някога имаше радост
не мислите, мислите също си отиват
и остава другото, болезненото
удрянето на ребрата в пода, отново и отново
и охлузванията, откривани със завръщането към съзнание
малки червени ранички от предпазния колан
който ме спира да строша кутията

тогава би било толкова по-лесно.

мислите ги няма, няма ме мен
присъстват телесата, от които искам да се оттърва
отсъствам
крещя, не. бивам крещяна и като въздух между зъбите аз се изнизвам
като малка кръгла топка слюнка падам на пода
отново и отново, с тътен
и преди да се свия в ембрион, ме спират

преглъщам
прегълнат
преглътнат
предъвкан
премислен
препречен
крясък.

аз.

натрупват се, отивайки си. идват замалко и врътват опашка, за да се насладя на нещо като грация, доколкото тя е присъща на недъгавите като тях, и си отиват. остава прахът от обущата им, малки стъпки, малки. отиват си преди да ги захвана преди да ги бутилирам.

натрупват се, малките техни остстъци, следите червило по чашите, прахът, трохите, електричеството във въздуха. камари от остатъци, камари от отминали присъствия. и искам да ги изкрещя, да ги пусна да си отидат от мен, като въздух между зъбите.

не трябваше да си отиват, трябваше. естественият им ход.

дишам. пуша.
виждам ги как се извиват във въздуха
вдишвам
и те се гърчат вътре, тропотът им разбълниква кръвта, завива света, те се гърчат и умират, моите демони
дишам
гледам
спирали мъртви над пепелището, което сам си създадох. спирали дим над изгореното ми тяло, изгорено и завързано с колана, предпазния колан.
или колана на дядото от къщата отсреща, свързал го с гредата и звездите

чакам утре.