есен

ще блогвам, казах на криси. и ей ме на, блогвам, само дето всичко не си е там вече. или пък си е точно там, само дето не е същото, кой беше оня грък с променящата се река. реката не само че не е същата, а пък и вече не е там, навън, изливаща се отгоре ми. и нищо не е същото вече. няма ги мехурчетата от вода в локвите, фаровете, галещи всяко едно от тях в краткия му миг битие преди колелетата да го сгазят в отприщен от задръстванията бяг. няма я миризмата на мокри паднали листа, топлата пара от калта, затъкваща в ноздрите ми аромата на детство, на свършващо детство и започващи учебници.
и ето я джанис.
щеше да има цигара, но предполагам, че ще попречи на криси, така е, когато живееш с хора, съобразяваш се. и в замяна получаваш цялата грижа на света, и когато излезеш замалко от променящата се река и имаш възможността (но не и силите) да я погледаш отстрани, обективно някак, да смениш аромата на дъжда с този на супа и съхнещи върху радиатор чорапи. и ето я джанис, избелелите дънки, дългите коси, дъжда и раниците, поне така си я представям, и ето ме мен скрита под козирката на магазин, паля си цигарата, реката образува плътна пелена, чиято драперия бавно се свлича по фасадата, гали козирката като в реклама на омекотител за пране и след това се разбива на съставните си части в краката ми като в такава на студен чай. чаят е топъл тук и джанис пее за лято, спомен някакъв, а хората около мен трескаво сменят избелелите джинси с нови продупчените кецове със здрави, стиловете музика приятелите си прическите местоработата страницата на вестника бельото си изобщо текат и те заедно с реката само дето не заглаждат камъни. и след тях някой друг ги заглажда и дялка имена на неуспелите сами да си издигнат паметник. седя с още двама под козирката и никога няма да разбера техните паметници, седя като м и ст в една и съща книжка неволно така под пелената от дъжд
и вече е есен.