when i ruled the world

the autumn leaves drift by the window
the falling leaves of red and gold
i see your leaves the summer kisses
the sun-burnt hands i used to hold

слушам я
варианти от нея, есени
пред прозорците на джаз величията от началото на века
листа се прескундват
като деца, които ги е страх
страхът, детският страх
си отива омаломощен, загубил силата си над сънищата
и от есента вече не ме е страх

джаз и чай, нямам сили за книга
айн ранд лежи неупотребявана в леглото ми
и понякога я ритам с коляно, като се въртя
/била съм кашляла насън?/
ако питаш,
не бих могла да ти кажа заглавието й
ако искаш,
бих ти продала панталон
суичър, пуловер, тениска,
малко време, понякога и усмивка
цветарката на смирненски
джаз и чай, и духалка
две нощни лампи, светлината се блъска в новия син латекс
и се отразява обратно към мен
саморефлексия
пращам бегли представи за себе си
които се удрят в обществото ускоряват се
докато достигнат до стадий на самоувереност

мисля си понякога, че светът е мой
че го мога, целия,
да го постигна купя продам
изпуша изтърва между пръстите си
заплета на плетеница
втъка в одеало, под което после да заспя
и да го сънувам,
целия

поетики
в неделя вечер, на закрито
на четвърти километър
поетите и лудите
къде да теглиш чертата
чертата се заплита в себе си
чертата се заплита в почерк, в пияно преведено стихотворение

в разказ, който трявбва да завършиш сам

за един пушещ човек
бях почнала да пиша веднъж
когато беше още толкова топло, че бедрата се слепваха с кожата на стола с кожата на клипборда
и единственото движение беше китката,
бягаща отляво до дясно, после малко надолу
един пушещ и рисуващ човек
винаги ли трябва да е толкова автобиографично и защо
във всяка черта намирам себе-си-то, нечие себе-си
всяка черта е щрих
в автопортрет, попарт от себе си
отдавна не съм
рисувала
а всеки път, когато съм тъжна
всеки път, когато съм сама
сядам на бюрото
насочвам лампата към лицето си
светлината отскача от него от стъклото отсреща
и после към зениците
и върху листа
толкова е различно, всеки път
всичките портрети са в една папка
един след друг
едно лице
след друго
след трето
уж всеки път съм сама,
а съм с различно себе си
тъжно, раздразнено или просто разноцветно
половин оранжево, половин зелено

две половинки
от един и същи брак
бракувана халка, сцепила се на две
разчекната от обратните клещи
мога ли да бъда
с неумен мъж
/пита лидия/
не, отговарям
не зная защо, не че искам
просто всичките му различни себе-си-та
отразявани през годините
отразявани от стъклото
губят давност, щом отвори устата си
жените обичаме с ушите си
архетипно ни е заложено да търсим в закрила
някой по-силен, по-умен, по-смел
и когато сама съм силна, умна и смела,
съм сама
не че не искам, просто е трудно
на някой да диша цигарите ми, джаза, когато може би му се танцува,
да мълчи, защото на мен ми е мълчаливо
или да говорим и да се слушаме, едновременно

отдавна не съм била напълно, цялата, някъде
/каза ирен/
и аз, отговорих
отдавна не съм говорила, слушайки, мислейки, бъдейки с човека
може би само веднъж напоследък
отдавна не съм била напълно, цялата, някъде
пък било то и сама
проклет мулти-таскинг
който цепи едно от друго сетивата ми и вниманието
се разлива отгоре им като вода в сито
отдавна не съм била, в осезаемо екзистенциалния смисъл
просто съм,
притежавам света,
но се разливам по него
вода в сито
вода в нажежен пясък,
спомен за лято