звука, колелетата

така каза човека с чука на гара Левски, когато го попитахме какво точно удря със своя чук. И ние продължихме да чакаме, за да си отидем, което беше малко глупаво, след като никой не искаше да си тръгне защото двата влака, които щяха да ни отведат бяха в две противоположни посоки, срещата между които (освен на другия край на земята) може да стане след месеци но все пак то, връщането вкъщи беше възможно благодарение на първоначалното отиване там, на палатки под скалата на края на света. А първоначалното нощно влаково отиване беше дълго време под въпрос и когато той падна, със себе си отнесе и част от хората, от осем правейки ги пет и понеже БДЖ никъде не обявяват кой влак е сезонен, го превърна в на следващата сутрешно влаково отиване към вече чакащ Стоян и бутилка ром и едно полупритеснено затова и полузаспало спане у Петьови в Сливен придружено със сандвичи върху килима. И като пряко следствие на предния абзац мага да посоча пристигането ни на гара Левски, онази, от която не искахме да си тръгнем, и само очакването на всичкото, което щяхме да си случим.

Маршрутка с раници, бира, наденица и чували, село и еко пътека и хора, хора, хора, решили през почивните дни да посетят склания навес на края на света. Селото се казва Крушуна и макар аз за първи път да го чувам и виждам, изглеждаше популярно сред тези сетива на многото хора, отишли с колите и барбекютата и децата си. водопади, които съм виждала само на снимка на която не бих повярвала откакто съществуват редактори на образи, но мънички, като стълбичка към небето или поне към високия водопад, под който може да се изкъпеш.

И тук се сещам да изтъкна колко са слаби думите, като студент на края на месеца, като момиче, четящо модни списания, като туберколозник в началото на пролетта, слаби да опишат какво значи да се изкъпеш във водопад. Защото когато описвам студената вода, в която костите на потопеното стъпало започват да болят, докато малко по малко с проникването на студа нагоре по тялото с постепенното му потапяне във вира всякакво усещане за крайници и температура плавно изчезвам до степен да се изнанадам на издраните си до кръв от камъни и клони стъпала след около час. Когато описвам как, след два замаха на ръцете в още неназован плувен стил сядам на ръба на вира, дупето ми потопено във вира а краката клатещи се над метрите и туристите отдолу, около мен клисурата пред мен долината, една тясна вертикална огряна от слънце ивица от нея с ниви като парцалено одеало със село и църква и дим и настръхват всички косъмчета по мен и мога да кажа, че е от студ, за да остане щастието ми непризнато и малко повече мое. След още два плувни замаха клякам в основата на водопада който пръска както когато пристигнахме и се поколебах дали да не намокря всичко по себе си, прегръщайки го и сега го обичам дори повече не с прегръдка а с боку-мару, което една измислена, но несъществуваща религия ползва за целта, а именно допиране на стъпалата. И босите ми крака ступват по прагчетата на водопада, усещат водораслите хлътват във вирчета следват стъпалата пред тях нагоре към слънцето което залязваше в този момент зад водопада зад горния водопад под който почти стигнах и ме достраша да се кача само гледах как Стоян мина зад него в това, което в анимационен филм би било пещера сега беше пространство и след това се пързулна обратно надолу към мен към хавлиите към света който се бил въртял без ние да сме забелязали това междувременно.

а разговор край огън не може да бъде преразказан. мнения и защити, толкова много знания за които не съм подозирала, че съществуват изобщо, за които не съм подозирала, че съществуват толкова наблизо, вътре в една къдрава глава.

а небе със звезди не може да бъде преразказано, млечен път в комбинация с усещането на трева под гърба ми.

и сън в палатка не може да бъде преразказан, когато отворя очите си и е тъмно колкото когато са затворени, само за да мога да чуя водопада щурците вятъра дишането и да заспя върху ръкава си, миришещ на пушек.

малко преди това, в момента на завилия ми се свят преди заспиване да си спомня как се качихме горе, над скалния навес, как небето се изчисти пред погледа ми докато тревата под мен придобиваше форма на марта докато мислите не придобиваха никаква, просто пасяха облаци и тичаха между тях в едно щастие. как се качихме горе след пътеката между борови иглички и лилави цветя и гледахме нещо като залез, слънцето печащо косо в един предвечерен час в деня, в който се уговорихме да скрием часовниците си, върху платото, тревата, нас, присвили очи към него над одеалото от ниви.

и сутрин, маршрутка, мента, гара с гълъби и развалена чешма и поглед и усмивка, които казват спомняш ли си когато и да спомням си и не не искам да тръгвам искам на тази гара времето да спре което може и да е възможно
след като точно тук работи човека, който удря звука с чук.

но то не спря а продължи с един, два, три влака, събрали се на гарата в очакване на четвъртия и в откраднати минутки погледи, с един, два, три влака, на които се качихме и пак разговаряхме с усмивки докато не се сринах в сън
и в следващия момент Петьо си отиде
и в следващия момент и ние сменихме влак и тракахме към къщи в оня час с косото вечерно слънце и затапих ушите си с музика за първи път от четири дни.
отивах си вкъщи.