снежна радост

(чернова от 8.12.07)

защото си като ...
,радост
защото домът, каза ми маичка, е мястото, където извършваш необезпокояван всичките си жизнени функции, зашото домът са хора и защото депресията е функция и тъгата е функция и мълчанието е функция от мене си.
защото домът
защото домът е понякога споделяне с един, затова домът остава понякога несподелен.
защото си като невинната усмивка на момиче,
аз пия от ресниците ти снежна и ...
,радост
защото домът са хора той става унищожим смъртен меняем

затова съм тъжна или не само затова
затова съм бясна или не само затова
обичам да съм тъжна обичам болката която сама си причинявам обичам да бъда малко встрани от всичко да го попивам докато то само отразява тракането на едни клавиши и потапянето ми в тях.
днес сковахме рамка за един гроб, аз и баща ми, и се сетих за приказката с куката, която детето прибрало от бунището, и за теб ще ми потрябва, тате, татко.

защото нещата се променят.
Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и големите градове завършекът бива щастлив! Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват.
Нещата се променят. хората се променят и мога само да грабна оттам повод за рефлексия, повод за салдко дълбаене, повод да се върна в девети клас.

Защото аз не знам къде отивам, не знам кой съм и къде бях.
Защото аз не знам къде отивам.
Не знам какво искам. Не знам какво ми се е случило. Знам, че съм се променила, но дори не се сещам как.

защото ти завинаги замина.
Чувствам се сама, чувствам се грозна и имам нужда от любов. не знам докога ще издържа гледката на двойки без да се кракна, без нещо в мен да се пречупи. чувствам се сама и грозна и изгубена. не изглеждам свежа, а съм, свежа и много много тъжна, свежа и в състояние да пиша с километри нещо, което ще оставя на чернова, най-вероятно.

защото ти завинаги замина.
ще подаря на мартин зеления пуловер, онзи, който леля ми неориентирано взе от едно кило и който мартин поиска, сравнявайки цвета му с чаша, от която пиеше, може би вино. надявам се това да стане един щастлив зелен пуловер, надявам се, надявам се.

личи си тъжния ти софийски период, каза ми цонко, по малките букви. не ползваш главни букви, само малки. само малки.

и когато искам да напиша писмо и в същото време е толкова нелично и не е нужда да кажа да дам нещо някому а по-скоро да изрека да се оттърва сама от него и тогава пиша блог, пиша своите мисли и понякога ги изпускам в пространството, като пръдня, предназначена за дишане под одеалото и случайно изпусната в клас.