поредната чернова, поредната, в поредният перфектен ден. водата сигурно почти е завряла в каната и кипи от нетърпение да премине през чучура, после през филтъра после през листенцата, да потопи всяко едно от тях поотделно, да се издигне в ароматна пара над чашата и да се влее в нощта ми. парата над чашата, мирис на пране в топлата стая, на пране на готвено на шипки на зима у дома, глупавите неща, които ми напомнят за вкъщи. чашата под парата, плод на чудната способност на бащите да познават, мълчейки, състоянията и желанията на душите на дъщерите си, винаги и навсякъде, състояния, лекувани със самотен нощен чай.
защото когато е тъмно, се промъква страхът, тихо. когато е тъмно и тихо, се промъква страхът. страх от неизвестното, страх от последствията на свършеното, страх. страх ме е, че се връщам във времето, когато занимавах съзнанието си със себе си, когато се тревожех за маловажности. когато не знаех защо. мислех си, че голяма част от отговорите на защо и накъде се изчерпват с изборът с главна буква, със следването с новия град с промяната. и ето ме пак както преди година, пия чай и се чудя накъде да поема. само чашата е нова.
тук удавям мислълта си в думи, спирам за глътка въздух
за глътка чай
успокоявам настръхналите си косъмчета
и изтривам следващото. понякога си мисля, не трябва ли блогът да е толкова отделен от реалността, че никой, който ме чете, да не ме познава.
No comments:
Post a Comment