малко е странно да пишеш когато знаеш, че нямаш време, да пишеш когато знаеш, че някой ще дойде и ще надникне зад рамото ти и прочете или поне би могъл да го направи, както да пишкаш в парка.
но всичко се преодолява всяка задръжка след като нуждата е по-голяма от нея нуждата или желанието. имаше една картина, салът на медуза.
защото тя утре свършва (не картината) и за какво беше всичко това
защото тя утре свършва и ще свърши както започна, ще видя Ирен
иначе ще бъде мирна тиха и семейна, ако изобщо дойде, поне в началото.
винаги ще бъда до теб: той си обеща вечност
винаги ще бъда, колко отговорно, нагло дори, и колко гъделичкащо
желаем си все имагинерни категории, желаем ги неосъществими при това
здраве щастие късмет кола екскурзия мързел
всчики скрити между корите в дряновите пъпки.
едно банично доброжелание
едно банично мечтание
един баничен Абсолют (недостижим)
вечност
винаги
измерено в чаените лъжички на годините
(както можеш да мериш океан единствено с бездънни каци)
прекалено много единства станаха в тоя текст
No comments:
Post a Comment