Прибрах се замалко след като излязох вчера по това време и ми се случиха толкова много неща, че не смея да започна да ги описвам. Много обичам да скачам от предложение на предложение в тривиално платоничния смисъл на думата, да ходя на места, на които не съм предполагала, че ще стигна, и да живея rock'n'roll. За последните двайсет и четири часа се напих два пъти и два пъти изтрезнях, срещнах човек, който не бях виждала от март и си говорих с нея както никога преди и изпуших първата си цяла цигара. Очаквам продължението.
***
А то, продължението, е достойно за роман или поне за похвала в тази скрита чернова, в която постепенно се превръща блогът ми. Продължих с третото напиване, пуших наргиле и си говорих с децата в паузите между потъванията ми в спомени, скорошни спомени, хубави спомени, през които гледах настоящето като Марк Рентън през рамката от червен килим, в който потъваше, надрусан. И си тръгнах тъкмо навреме, преди да изляза от рамката в настоящето, в което хората бяха млади и глупави и тъжни от това, без да го осъзнават, тъжни точно навреме за себе си, но безвъзвратно закъснели за мен. Аз вече не съм тъжна.
Или съм, но не така, не толкова публично или дори показно, или пък съм и не го осъзнавам, не знам, не знам. Не знам дори дали съм пораснала извън сантиметъра и кантара, онова мозъчно гънково остаряващо порасване, което понякога се случва на хората. Вървях си днес и си мислех как хора, които познавам, завършват висшето си образование сега, как хора, с които съм си играла като дете, взимат държавни изпити, някои на немски :) . Как аз след два дни се изнасям от оня дом, в който през осемдесет и девета ме донесоха в пелени. За постоянно.
Вървях и си мислех, както повечето хора през повечето време, за себе си. Откакто се помня имам някакво себевъзприятие, някаква идея за себе си и понеже винаги окачествявам себе си като несъвършена, много трудно отбелязвам прогреса, разликата между мен от годините. Нещата и хората около мен се променят дори твърде бързо, за да насмогвам и все пак считам себе си за константа, себе си, която готви манджи от кал в пластмасова тенджерка, себе си, която не иска да учи таблицата за умножение, себе си, която се превръща в прогимназиална черна овца, себе си, която копнее за внимание и се пъчи с различието си, себе си, която върви тук и сега само с връзка ключове в джоба си, ключове за една ямболска и една софийска врата.
Никога не излизам без ключовете си. С тях мога да се върна в света, който понякога доброволно напускам, играейки си на приключения. А татко май ще продаде апартамента, който отключват едните. Внимание, играта започва. Игра на приключения.
***
А то, продължението, е достойно за роман или поне за похвала в тази скрита чернова, в която постепенно се превръща блогът ми. Продължих с третото напиване, пуших наргиле и си говорих с децата в паузите между потъванията ми в спомени, скорошни спомени, хубави спомени, през които гледах настоящето като Марк Рентън през рамката от червен килим, в който потъваше, надрусан. И си тръгнах тъкмо навреме, преди да изляза от рамката в настоящето, в което хората бяха млади и глупави и тъжни от това, без да го осъзнават, тъжни точно навреме за себе си, но безвъзвратно закъснели за мен. Аз вече не съм тъжна.
Или съм, но не така, не толкова публично или дори показно, или пък съм и не го осъзнавам, не знам, не знам. Не знам дори дали съм пораснала извън сантиметъра и кантара, онова мозъчно гънково остаряващо порасване, което понякога се случва на хората. Вървях си днес и си мислех как хора, които познавам, завършват висшето си образование сега, как хора, с които съм си играла като дете, взимат държавни изпити, някои на немски :) . Как аз след два дни се изнасям от оня дом, в който през осемдесет и девета ме донесоха в пелени. За постоянно.
Вървях и си мислех, както повечето хора през повечето време, за себе си. Откакто се помня имам някакво себевъзприятие, някаква идея за себе си и понеже винаги окачествявам себе си като несъвършена, много трудно отбелязвам прогреса, разликата между мен от годините. Нещата и хората около мен се променят дори твърде бързо, за да насмогвам и все пак считам себе си за константа, себе си, която готви манджи от кал в пластмасова тенджерка, себе си, която не иска да учи таблицата за умножение, себе си, която се превръща в прогимназиална черна овца, себе си, която копнее за внимание и се пъчи с различието си, себе си, която върви тук и сега само с връзка ключове в джоба си, ключове за една ямболска и една софийска врата.
Никога не излизам без ключовете си. С тях мога да се върна в света, който понякога доброволно напускам, играейки си на приключения. А татко май ще продаде апартамента, който отключват едните. Внимание, играта започва. Игра на приключения.
1 comment:
Много добре казани последни два абзаца, или поне много познати и приятни емоции събуждат в моята емпатска кратуна. Мерси за дозата!:)
И като най-добронамерен съвет, не се увличай с цигарите.
Post a Comment