Ерих Мария Ремарк - Нощ в Лисабон

Не, очевидно "Искрица живот" не е била последната, тази беше. Имаше период, в който не можех да различа неговите книги една от друга. Винаги имаше мъж в криза, кризата предизвикана от война вместо от някакво средновъзрастно самовглъбяване и жена, от тези красиви военновременни убежища на щастието, все още в щастливо незнание за предстоящата еманципация, носеща вечерни рокли със сребърни обувки и червило върху туберколозното си лице, любов, каквато трябва да бъде - непозната, не приятелство, а някакво възхищение подхранвано от благородна лъжа. И война за фон на всичко това, правеща бита приключение и оправдаваща описването му в книга, книга, читаема за тези, които предпочитат сюжета пред размислите.

"Нощ в Лисабон" е точно такава. Има болна жена, има мъж, който я обича и я отвлича от нацисткото й семейство, има война и криза, непредизвикана от нея, и едно самоубийство след постигане на целта, което ме кара да се питам цел ли е била тя изобщо. И всичко това разказано от един мъж на друг в една безсънна нощ, свързваща едната история с другата, всъщност една и съща история, различаваща се само по едно "амиако". Съпругата на втория мъж е здрава и смъртта на другата им подарява Обетованата земя. Ами ако първата е била здрава, ами ако депресията, изневярата и неизказването не бяха взели живота й - тези въпроси се преливат в съдбата на втората двойка, взели билетите и самоличността на първите, пристигнали в страната на неограничените възможности само за да ограничат своите. Във великото време малките хора стават способни на велики заслуги и велики злодеяния. Но, изкарани от тази си среда, те стават същите малки хора, които се обичат и разделят, основно второто (след любов по време на война ми идва като израз).

Обичам проблемите на любовта на Ремарк, проблеми, които може и само аз да виждам, защото не съм способна да анализирам литературата както е по учебник. Войната е несъществено обстоятелство, всички пречки и проблеми, които тя създава, се появяват и в мирно време но може би не в толкова голяма степен. Харесва ми (образът на) неизказаното в един брак. Неизказаното първо събира разделените съпрузи, след това бавно руши всеки от тях в стремежа му да запази другия. Той не пита за снимката на друг и купчината писма, тя не се интересува защо той не е писал. Тя заминава с него, без да му каже, че заминава - преструвайки се, че го изпраща. Тя не му казва за болестта си, той не я тревожи, когато парите не им стигат. Тя не му казва, че не иска нов живот в чужда страна, защото се страхува от смъртта. Той не стои до ковчега й в последната нощ. Няма разговор, нито последно сбогом, само кожен куфар и Чуждестранния легион. Харесва ми общуването без разговор, разговорът без истини. Такава е любовта на Ремарк, странна, неизказана, показна, щадяща другия, неразбрана и нещастна.

При Ремарк никога няма хепи енд, защото една любов винаги свършва, както и войната, случайно станала й фон. Краят на войната е оптимистичен, но не е щастлив, е предизвикателство и тъга, и бреме, което оцелелите ще носят след това. А краят ня любовта е или смъртта на единия, или смъртта на отношението, премазано, завързано на релсите, в които е влязъл следвоенният живот. При Ремарк има краеве обаче, много краеве. И това е хубаво, защото представя една свършила история, казва една завършена мисъл. Това е филмът, друго няма. И след края на книгата умът ми остава не в това, което би било дописано след последната корица, а в това между двете. И всеки край е хубав, защото затваря нещо (подрежда, разделя). Защото след него има пауза, един момент на равносметка преди новото начало, на фас-пауза, на рефлексия, на Сизиф, гледащ търкалящия се камък преди да тръгне след него. Обичам ги тези моменти на съзерцание на последната корица.