защото
това тук все повече изгубва характера си на дневник и започва да бъде същата егоцентрична хвалба, която съм извън него
защото
пиша всичко, което би могло да се счете за важно от някой някъде и премълчавам неща, защото
някой ще ги прочете
защото
са публична собственост
защо
съм толкова интимна сред хора
или
защо ме е страх да съм

когато
пътувам във влак с книжката на господинов
който
обезкостява или изпушва думите за
което
съществува и трети начин с изваждане на съюзите
които
разбиват мислите на малки разбрани части
които
след това подреждат на лавици
когато
пътувам във влак във вагон с толкова много
хора
които не са съюз но пак събират и разделят
хора
които говорят смеят се ходят в тоалетната напишкват седалката хвалят се за това
или
просто пробиват седалките с поглед впримчващ подходящите за контакт
сексуален социален неосъществен
тук две не три лавици се сринаха една върху друга
защото
се загубих в мисли
когато
пътувах във влак сред хора
които
(но това вече го казах)
тогава
се губя в мислите си
защото
е толкова интимно сред непознати
защото
не е нужно да говоря
не е нужно да бъда някъде другаде
защото
другаде само идва при мен
ако приемем влака за статична точка върху относително подвижната земя

толкова е хубаво да вярвам в съдбата сляпата
която
удобно лесно приятно ме носи като влак към края
че не усещам
как
ако лесно беше цел то идеалът би бил да умра в зародиш
преди
да съм се родила
въпреки това
(това че не искам да умирам)
правя избори с неясни последствия
ако
разбира се
приемем
че изборите носят последствия някакви

защо
попитах плами днес бягаме от себе си когато сме толкова типични
или поне
мислим себе си както мислим всичко друго в типове
и отчаяно бягаме от тях
в новозакупените си кецове
защото
плами каза
защото
можем да бягаме
защото
носим кецове
докато
другите жени именно жени не могат
да избягат
от своя тип в токчета могат само
да тропкат да тропкат да опитват да изтропкват от себе си
и да не успяват
както
ние не успяваме да избягаме
само да се разделим

защото
се разделяме накрая и клиширано търсим
някаква андрогинна половинка дветретинка тричетвъртинка от себе си
само мястото е сменено само мястото времето хората ние
ние сме си същите като влак
който сутрин е бургас софия и вечер е софия бургас
и си мислим как всичко тече и как всичко се променя
как
не можем да преминем два пъти по едни и същи релси
след като
те и релсите текат и се променят като часовника на дали
(винаги съм мразела онази картина с голата жена и тигрите)
и когато
веднъж между дъжд и вятър
изчистят пренаредят вагоните
се озъртам уплашено като локомотив в карнобат като пътник във вагон с несигурен номер
като царевицата около глухото прасе
(ако приемем прасето за отправна точка)
когато
ме прекомпозират в някакъв нов влак се надявам
да бъда
(да не умирам)
вагон це онзи студения синьо зеления оборудвания за инвалиди
бялата врана здарво завързана между черните
приета от тях или разчленявана в линч
или и двете като в орязания финал на парфюм
защото когато умра
(а аз ще)
искам
понеже
така или иначе няма да избягам от своя тип
след като
сама съм се пъхнала вътре искам
една типизирана смърт от любов