grumpy old women

Днес се записах в университет.

Учудва ме как, откакто съществува човечеството, се играе някаква игра на длъжници с цел едно измамно идеално равновесие, нещо толкова недостижимо колкото връщането на българския външен дълг. Но докато в материалния свят всяко дължимо благо успешно се свежда до финансовия си еквивалент, правещ баланса елементарен - активи и пасиви, то в света на човешките взаимоотношения, или поне в България на човешките взаимоотношения неизменно е чувството, че всички други са ти длъжни.

А жените, при които подавах документи, бяха чисти българки, с чистота, достойна за разплод в една по нацистко-германска идеология.

Не мога да разбера защо, след като данъците на моите родители им плащат заплатите (финансова задълженост) и съм заслужила мястото си сред дванайсет други момичета (морална задълженост) те имат нервите да се държат с мен все едно ми правят услуга.
И не мога да разбера колко обеда могат да се погълнат за двучасова обедна почивка (и малко се опасявам след кое точно едноцифрено число години ги очаква инфаркт при такова обилно обядване).

Всъщност не мога да ги обвиня в непрофесионализъм - жените си свършиха работата, за която им се плаща, единствено и само нея. Просто след всички чаршафи, които попълних и когато се оказа, че е трябвало да попълня само една трета от тях, като обявлението за това е било скрито в заключен шкаф с надпис "Внимание, леопард" в мазе без крушка и стълбище, ми идеше да вия и да убивам. Бяха убийствено нацупени и нелюбезни, а си бяха починали, ох, колко си бяха починали. При това тези две жени трябва да запишат общо не повече от двеста студенти за период от една седмица - което е учудващо малка бройка и защо ли си мисля, че малко повече нежна грижа от тяхна страна не би била излишна. Подаването на документи ми отне общо три часа и четирийсет минути. Никъде в сградата не намерих образец на документите, инструкции кои да се попълнят, къде да се залепи снимка. Защото не навсякъде, където пише "снимка", трябвало да има такава. Бясна съм.

А колегите... Не мога да свикна с мисълта, че няма да съм сред хората, които познавам от пет и повече години, не мога да свикна да не ми разбират изразите, с които до такава степен съм свикнала, че приемам за нормални. Колегите, с които днес чаках на опашка, бяха толкова различни от хората, с които досега си прекарвах времето в училище, бяха сериозни, чисти и не сядаха по земята. Ще ми е трудно да ги приема, или те мен. И днес го имаше онова, неудобното между непознати, споделящи обща съдба, разговорите за времето в техния изпитен еквивалент, а така съм отвикнала да говоря за чушки и домати, така в моя край наричат битовизмите. Дано ги опозная по-бързо, че възможностите за обсъждане на времето, метеорологичното, са ограничени.

Какъв си го поставих с тоя немски, не е истина просто, трябваше да избера чужд език и реших, че английски вече знам и не съм конформист към хора, които не познавам и все още не обичам, и чак след няколко часа се сетих, че ще държа изпити по него всеки семестър. Аз, немски, магаре, космос, зли лелки и всичко това под покрива на ВИАС, под ей-оня-по-горепоставен надпис, измазан с кафяво лепило по кафевите плочки. Иначе казано, лайна. (Май така казват германците, когато се ядосат).