Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и големите градове завършекът бива щастлив!
Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.
Изведнъж лятото свършва.
Зимата фучи в старите ти кости.
Тогава идва времето на стената.
А именно на стената на тясната стаичка, където грохотът на тежките влакове нахлува като кошмар и те кара да се въртиш в студеното желязно легло, в треперещото приземие на Не-Дотам-Кралските-Мъртви-Канарени-Апартаменти, където номерата са паднали от входната врата, а табелата на улицата още от ъгъла сочи вместо на север на юг, тъй че ония, които идват да те търсят, поемат завинаги по съвсем друг булевард.
Рей Бредбъри, Смъртта е занимание самотно
(Ray Bradbury, Death is a lonely business)
А си мислех, че съм израсла бредбърианския си период.
1 comment:
"Всякога, щом душата ми се обвие от влажен и мрачен ноемврийски хлад, разбирам, че е крайно време пак да бягам от морето и да се подстрижа.
В подстригването на косата има нещо, което утоложва кръвта, укротява сърцето и разведрява нервитe."
Post a Comment