***

Дръпнах завесите в стаята. Жълти завеси на листа, които си уших преди толкова много време, когато аз самата бях малка, по-малка и по-глупава, и се радвах, когато оранжевият изгрев се промуши сутрин през тях и ме събуди. Днес аз се събудих преди него и, когато го забелязах, слаба светлина, бореща се през пердетата с тази от монитора, реших да му помогна. Дръпнах завесите. Още е розов, розово-лилав, с малък лунен сърп като изрязан нокът. Няма светещи прозорци, само една улична лампа през новите листенца на липата. Горчива сутрин.

Вкусът на чая си остава в устата ми, макар че го изпих отдавна. Виждам два часовника и се чувствам извън времето, както става винаги, когато си объркам режима. Обичам тези моменти, и чай обичам. И може би разбирам малко повече защо майка ми става сутрин преди изгрева и го поздравява, всяка сутрин, всеки изгрев или почти. Обичам да съм независима от слънцето, с всичкото виене на свят и болки в корема, което то ми носи. Да спя денем или да не спя изобщо, и да посрещам изгреви от време на време. А сама си причинявам толкова малко такива дни