Прибрах се вкъщи.
Там, където са ме занесли от родилния дом, с голяма мартеница на пелените,
там, където познавам и заобиклаям всяка дупка на улиците,
вкъщи.
Беше луда седмица, върнах се заредена и с усмивка, за която може да мечтае само дете. И макар че всичките ми усмивки изглеждат като от народни танци :), истинската си е истинска, или, както казват по нашия край, кует' сий, сий (което си е истина, истина си е). Днес рисувах с хъс, както не беше се случвало отдавна, и не очаквах това да се случи в последния недоспал ден на курса. Приятно се изненадах от себе си - разбира се не в способността си да нарисувам нещо прилично, ами в това да мога да давам всичко от себе си и да го правя с кеф, да не спирам с часове. Започнах като в безкофеинов ден - уморена и с главоболие въпреки всичкото кафе, което изпих, а след петте часа, които обикновено ме изцеждат, излязох с широката си усмивка. Усмивка, усмивка, усмивка. Наложи се да отложа обедната си бира обаче, защото заради мача в радиуса на ВИАС не продаваха. Грр. Поне Левски спечели :).
Купих си раница!!! Огромна колкото бойлер планинарска раница, червена. Ето толкова аз разбирам от раници, все пак повече, отколкото от коли, и все пак съм доволна и знам, че ще я скъсам от носене, или по-скоро аз ще се скъсам да я нося, защото е адски яка :). Всъщност парите бяха предвидени за тоалет за изпращането, но който ми ги е дал, очевидно не ме познава много добре. Май ще си карам с миналогодишните дрехи, нали все пак гордо знаменося, а за това не се изисква особена оригиналност, в моя случай бяла тениска от кило и черна поличка, с която оттогава излизам и пия бира по плажове :). И черни бувчици. Всичко е суета.
И, говорейки за суета, изнамерих в скрина на баба някакъв кариран плат, който в най-скоро време ще се превърне я в пола, я в сукман. Добре, че жената е пазарувала солидно преди трийсет години, иначе какво щях да нося.
И, говорейки за суета, трябва да спомена, че съм мърла и винаги съм гледала на извадените като от кутийка момичета с известна доза неразбиране и мъ-ъ-ъничко завист, както гледам впрочем хората, които могат да си мърдат ушите. За мен и двете са някакви свръхчовешки способности, които са изцяло вродени, ето защо определям себе си като само частичен емпирик :) . Но извадените от кутийка не винаги са онези с токчетата - има някакви чисти и красиви алтернативни мацки, които малко увечлиават пропорцията на завистта в отношението ми към тях. Но продължавам да твърдя, че просто не е човешко да не си мърляв.
Толкова красота срещнах тези дни, че първо не можах да заплувам в свои води, след това развих известна резистентност, която в последствие премина в способност да откривам грозното в нея. Все пак си оставам българче.
Вкъщи съм. Вкъщи. Още не го вярвам.
2 comments:
Аз пък много мразя да се прибирам у дома.. . Това е мястото където съм отраснал, където съм живял дълго време, но просто не ми носи усещане за дом. Това е просто апартамент. Тухлен.
И мога да си мърдам ушите.
И се запознах с едно много суетно същество, което всъщност не силно смърдяща на парфюм с отенаци на пот кифла, а наистина много красиво и поддържано момиче... Разби ми представите за суета. И нетипично за мен - много я харесах :-) Не спирам да се изненадвам от себе си...
И, както е с повечето неща на грешния според религията ни свят, дома осъзнавам, когато загубя, и докато се мъча да стигна отново. Това е тухлен апартамент, двайсетгодишен. С дървени двайсетгодишни мебели, с лепенки по тях и с резки с дати по касите на вратите, с шкафове, пълни със снимки и растяща колекция кутии с неща. Това е умиращ град с живи хора, които обичам. Просто с момичешки сантимент свързвам спомените с вещи и с места. Навсякъде, където съм живяла, е дом, навсякъде, където ми е било хубаво или тъжно, откъдето имам спомени, а като се замисля, също откъдето спомените ми се губят.
И поздравления за ушите :).
Post a Comment