Амиако

Сутрин. Една от онези сутрини, в които пролетното слънце припича през листата и цялото впечатление е зеленогорчиво, до такава степен тя е проникнала в мен, че чак се е шмугнала под капака на чашата с кафе и то вече също мирише на пролет. Чувам името си. Нереално, след като съм избрала да закъснявам по улица, по която не минавам често и където единствените признаци на живот са звуците от лопата, стържеща по земята докато работници разбъркват бетон. В следващия момент виждам лицето зад гащеризона и лопатата и разговорът, който провеждаме постепенно изгубва смисъла си, докато оперативните ресурси на главата ми се мъчат с лавината от амиако-та, изникнали изведнъж. Тръгвам си с усмивка дори без да се старая, докато болката по неосъщественото минало натежава все повече.
Амиако...