Рефлексия

Аз вървя. Глупаво както да осъзнаеш нещо, което през цялото време е било пред очите ти, глупаво не като осъзнаването, ами като смесеното чувство на срам и превъзходство над времето, в което си бил сляп. Аз вървя - не, тук не става въпрос за процеса на вървене, процес на поставяне един крак пред друг, на една постигната цел зад новата, предстоящата - аз и двете все още не ги умея, поне не така добре, както бих искала. Аз вървя, и в този процес ме удря цялата сила на тук и сега. Мога да го нарека самочувствие, моментът, в който чувствам себе си и всяка част от себе си като резултат на това зад мен, което ми се иска да вярвам, че е резултат на съзнателните ми избори. Аз вървя - аз и никой друг, аз като резултат на себе си, като функция от себе си, която, ако изследвам графиката й, ще задълбая в безкрайна (логаритмична) спирала. Аз произлизам от себе си, от себе си, от себе си, от себе си, надолу до някакъв неизследваем корен от мен, до две слели се клетки. Аз вървя и не съжалявам за нищо, което съм. Отне ми години да търся, да опитвам да постигна тази бленувана празнота на ума, само за да ме осени в един момент без да я очаквам, както за пета поредна година се промушвам под билборда на път за училище. Аз съм, и ако е трябвало да съжалявам за нещо, то е трябвало да съжаля, докато го правя, нещо като рекламация в момента на купуване. Не съжалявам за нищо, както пее Едит Пиаф, но френският ми е прекалено слаб, за да цитирам, стига ми само да си пея под душа

Нооо прррредоррриен :)

Не съм завършена личност. И никога няма да бъда, както пееха едно време Щурците, поне според Гугъл. Завършена за етапа, като рисунка на изпит във ВИАС, като селска къща без парапети на балконите, като прозорец без стъкло. Мислех си днес, какво би отнело смисъла на един прозорец, запазвайки го все пак като прозорец. Не зазидан, не избит, не без стъкло - така все още би бил прозрачен. Прозорец с фазер вместо стъкло. Прозорец на баня, боядисан блажно. Прозорец от една стая към друга, с преде, което никога не се маха. Потънах в спомени за къща, която вече никой не чисти. И сякаш по това откриват кончината на жена в семейството - чиниите все някой мие, но балконите потъват в прах, цветята се разпадат, изсъхнали във вазите.

Не, аз няма да завърша, аз няма да бъда завършена, не искам да говоря за край. Всъщност нищо от нищо не зависи, и моят опит не обогатява мен, не прави мен. А е толкова успокоително да го вярвам, да мисля за живота си като за пътешествие, и макар да умаловажавам целта, да почитам посоката, изминалия и оставащия път. Понякога се радвам на това, което съм като точка по правата, водеча непременно нанякъде. А понякога се радвам на това, което съм като точка в пространство с безброй измерения, но без нулева точка за начало, без червен минотавърски конец, свързващ нея и мен. Обичам свободата да завивам неочаквано, да мога да кривна от правата, приличаща на моменти на коловоз. А понякога, в моменти на нощен страх си мисля дали само си мисля, че има пространство извън коловоза, че има възможност да завия. Релси, маркирани отклонения. И поле около тях, докъдето стига погледа, и можеш да дръпнеш ръчната спирачка и (ако работи), да побегнеш през поникналото зелено жито, през маковете в синора към хоризонта. Мога, но никога не го правя, само похърквам на мръсната седалка, чакайки да бъда донесена до крайната гара. А така искам да вярвам, че мога.