Тринайсет

Както стоя и чакам времето да премине покрай мен, чакам с надеждата да хвана някоя преминаваща идея за пост, за да не разочаровам някого, по-скоро себе си с продължителна неактивност... че, както/докато стоя и Дейвид Грей се лее от пращящите вече колонки, погледът ми се спира на снимката на стената. Тази, в рамката, от един първи учебен ден, от Първия, преди тринайсет години. Да, тринайсет. Тогава бях на пет и тръгвах в предучилищна група в едно малко училище с осем класни стаи в една стара сграда, тогава бях пред тази сграда, сред тълпа уплашени деца с бели якички и бели чорапогащници, и лачени обувки. На снимката - аз и Криси, навели главички и приглаждащи поли, и притеснено усмихнати. И тълпа от родители, и от хора, които след месец завършват училище, сополиви и пригладени. Момченце, което е в щатите от десетилетие. Майки, по-млади с десетина килограма, баби, по-живи с десетина години, докато аз седя и чакам времето да мине покрай мен, докато чакам първия през живота си звънец, както сега чакам последния си.

Промених се, променихме се, пораснахме. Аз и Криси. Не съм вярвала, поне не в този невинен момент толкова отдавна, че ще прекарам тринайсет години с нея. Може би тогава още не сме се познавали, просто съм влязла в кадъра на гордите й родители. Горди с нея този ден, както горди (живот и здраве) ще бъдат след няколко седмици, изпращайки я в черни обувки и рокля от вратата.

Всъщност винаги съм била откривател на топлата вода (откакто открих че, поставена в съд, изстива). Днес ме осени откритието, че времето, поне според човешкото възприятие за него, тече. И няма бряг, и ни влече, няма как. Тринайсет, Криси! Тринайсет! И понеже знам, че все някога ще прочетеш това, бидейки половиният епизодичен читател, закръглящ бройката им на два и половина, исках да ти предам поне малко от това, което ми дойде в главата, гледайки тази снимка. И понеже сме съгласни, че при думите значение върху брой е константа, ще ти кажа

благодаря
искам пак