Не е хубаво да си сам.
Това ме цапва и мен по главата понякога. Както тухла четворка, както пангалактически гаргаробластер, както аз себе си, когато се сетя за нещо. Сам като кутия от мляко в боклука, сам като емигрант, сам като амеба, неспособна да се раздели. Затова пиша писма понякога. Иска ми се да вярвам, че ги четат, иска ми се да вярвам, че достигат до адреса си в голямата кутия до поискване. Не е хубаво да си сам, не е хубаво, когато приятелите, които си вярвал, че са и ще са до теб, се окажат далеч, когато връзката ви се превърне в кабел, свързващ двата края на света през Сингапур. Не е хубаво когато пускаш писма и вярваш, че човекът отсреща става някак по-близък, не е хубаво, когато не виждаш очите, не чуваш гласа и се опитваш да си повярваш, че човекът, различен от твоето аз, съществува като нещо повече от плод на въображението ти.
Не е хубаво да си сам.
Не е хубаво да задълбаваш.
Защото колкото повече го правиш, толкова по-убеден ставаш, че светът е плод на твоя ум, и хората, в които вярваш, биха изчезнали без вярата в тях. Мислите носят тъга, а не е хубаво да си тъжен.
Не е хубаво да си тъжен.
Имам живот, за който да се грижа, казва той, опявайки мировата си скръб, преди да я погребе под съзнанието си. А не е хубаво да живееш тъжен.
Не е хубаво да живееш сам.
2 comments:
ДОКОСВАНИЯ. Блага Димитрова
Отделя се всичко с пределна черта,
която е допир до нещо друго.
Затворен е стволът в кора -
чрез нея усеща вятър и дъжд.
Бронирана в люспи е рибата -
чрез тях осезава звука на вълните.
Морето е стегнато в брегове -
чрез тях се докосва до жадната суша.
Пригвоздена в женска кожа съм аз -
чрез нея познавам ласка и рана.
Ние владеем контакт със света
чрез своите граници само.
И ставайки по-безгранични,
ще ставаме все по-самотни.
Минувач
Дамян Дамянов
Върви си той и си говори нещо.
Кому говори и какво - не знам.
Но е тъй смешно и е тъй зловещо
един човек да си говори сам.
Какъв е? Кой е? Луд? Пиян? Нещастен?
Отровен от любов, от скръб, от ром?
Или бездомник, в цялото пространство
намерил най-същинския си дом?
По дяволите! Толкоз ли е важно!
По-важното е друго: все мълчал,
човекът нещо имал е да каже
на всички ни, но друг път не посмял
да викне гласно обич и омраза
и с едного да раздели скръбта,
на себе си сега той всичко казва.
На себе си, а всъщност на света.
На този свят, тъй пълен и тъй празен...
На този свят с лица безбройни, но...
Върви човекът сам и си приказва
от тези всичките лица с едно.
Със онова, което откровено
ще му отвърне с негов собствен глас.
Човек говори с цялата вселена.
Човекът мен е търсил, него - аз.
Да си разкрием всичките човешки
горчилки, и възторзи, и мечти...
Човек върви и си говори нещо.
Не му се смейте! Няма нищо смешно!
Това сме всички: той и аз, и ти.
***
Случайна страничка от една кафява книжка от купа до леглото. Красиво, без последните два реда може би. Сетих ли се да ти благодаря, че ми даде Блага Димитрова, която ще заеме мястото си в един тефтер от същия този куп?
Post a Comment