Лично

Когато трябва, когато искам да пиша нещо много лично, прибягвам до универсални, безразлични думи. Всъщност всички думи са универсални - все пак нали приложението им е да превеждат дълбоко личното, ставащото в главата на изричащия ги, до вниманието на останалите. И все пак, когато дойде ред да споделям, но наистна да споделям, избягвам от всякаква конкретика. Може би не искам да издам какво точно ме е разтревожило така, какво е в главата ми. А може би универсалните думи всеки тълкува през своя опит, през своето разбиране за категорията, за нещото, за което говоря. Ако говоря за любов, описанието на моя любим би донесло по-малко разбиране от описанието на чувството, едно такова безлично, в което всеки би видял себе си, би си спомнил своя опит с материята. Или пък не би - и това, което ще последва, макар че е дълбоко лично, или пък именно защото е, може и да не предизвика нищо.

Случва се човек да има предпочитания, някак човешко и оправдано е. Дали предпочита една медия пред друга, една песен, група, дреха, човек пред друг, той си има своите мотиви за това. Трябва да вметна, че "Ми на тъй" също е мотив. Обаче общо за почти всички човеци е предпочитанието към едно сетиво - зрението. Дали за ориентация или преценка на личността на другия, всеки зрящ предпочита него: по-лесно за използване, по-ефикасно. Срещнатите хора, както продуктите, които купува, човек преценява по вида им. И когато по една или друга причина той спре да използва това си сетиво, останалите се изострят, получават своята пропорционална част от приоритета, загубен от зрението.

Едно от важните познания (?), генерирани от зрението, е себепознанието, знанието за огледалото. Човек вижда своя образ, оценката за себе си в очите на другите, по промените във видимия себеобраз решава какво да предприеме, за да засили или намали ефекта на станалите. И тук се сещам за приказката на Оскар Уайлд Рожденият ден на инфантата, и за щастието на себепознанието преди огледалото, преди визуалното възприятие на себе си. Защото именно тогава човек е щастлив - преди суетата, преди стремежа да бъде, да изглежда, да се покаже.

В общия случай, веднъж придобито, това себепознание не се губи, просто преминава от една в друга форма :). Дори да нехае за образа, който изгражда в очите на околните, човекът знае, че този образ съществува, има идея какъв е той. Дори да загуби зрението си, човекът, познал визуалното възприятие, е "омърсен" - и винаги в него ще съществува бариерата какво ще кажат хората, като ме видят, как ще изглеждам в техните очи.

А щастието на себенезнанието остава за незрящите, за непозналите огледалото. За такъв човек жената е първо чар, после красота, за такъв човек познатото е уютно, защото го няма блъскането в непознатото. За такъв човек пренебрегваните от другите сетива имат нова сила, за такъв човек суетата е неразбираема.

За такъв човек суетата е неразбираема. Суетата като визуално понятие, не като стремеж да се представиш по-добър, отколкото си. Всъщност всеки се учи на суета - и незрящите, тя е дотолкова човешка, колкото самата човешкост.

Когато общува с незрящи, както и с всички хора в неравностойно положение, здравият човек се стреми да бъде толерантен. Още едно проявление на това как ще изглеждам в чуждите очи. Когато каже виж, нещо го жегва и бърза да се поправи, да обясни видимото с чуваеми думи. Малко ми е лицемерна тази толерантност - непроявявана към нормалните, здрави хора, не равнопоставяне на зрящи и незрящи, а предимство на вторите.

И тук иде ред на личното в прав текст. Запознах се с незрящ. За първи път в живота си. Чудесен човек - умен и забавен, говорим за толкова много неща. Когато съм с него, забравям огледалото, връщам се в онзи щастлив етап, който той никога не е напускал. И е хубаво, толкова хубаво...