Излязоха резултатите от философията, още в събота; на печелившите - честито. Ако някой чувства вниманието си ангажирано от мен безмислено и безрезултатно, това е изцяло негов проблем. Моето скромно блогче, колкото и да уважава и двамата си читатели :), съществува с единствената цел да бъде емоционален отдушник и най-вероятно ще продължи да бълва шум за нищо. В крайна сметка как иначе щеше да има поток от свръхинформация?!
А аз... аз се намирам в София, в същата уютна интернет зала в Студентски, срещу чиято политика на изискване на лични данни роптах около Коледа, и се чувствам добре. Странно е да се твърди, но малкото сън, малкото храна и разочаровнията от неосъществените очаквания очевидно качат нивото ми на ендорфин до небесата :). Всъщност много се радвам от това, че болезненият ми опит с разни олимпиади в миналото все пак ме е научил на нещо: да не задълбавам. Спестената от тревожене за глупости енергия влагам в разни позитивни преживявания, и ако не бях мърморещ карък-депресар, дори бих заявила, че се превръщам в позитивист.
Вчера... вчера гледах PIF на живо в Строежа, този път през предния вход. За първи път ходя там :). А който твърди, че мястото не е чак пък толкова специално, е най-вероятно прекалено зает да се прави на важен, за да си признае, че харесва нещо или че обича някого. Радвам се да заявя, че се размазах от скачане, разбира се критерият за скачане на един крак не е толкова висок, колкото за традиционното двукрако, но пък си мисля, че покрих норматива за участие в паралимпиадата 2008 :).
Вчера... вчера цветната ми задача беше характеризирана като.. кхъм.. пролетна бебешка .. кхъм.. дрисня. Добре че се случи това с болезнения опит и научаването от него, сега приемам забиващата критика с усмивка тип народни танци и доволно силен изкуствен смях, без изобщо да се засягам от нея. Градивна критика, indeed.
Срещнах половината град по софийските улици, половината мой град де. Мисля че виждам как вес повече от нас започват да казват, че си отиват вкъщи в София. А не иска, не искам това да става.
Днес... днес съм щастлива, с тихото, уморено и решително щастие на първият ден в годината. Днес е първият ден от остстъка от живота ми, и това правило е в общия случай вярно, освен за един ден - последния.
:)
4 comments:
:)) Това за усмивката от тип "народни танци" много радва.:))
И малко за критиката. Според мен, (това наскоро го измислих) изобщо не съществува "градивна критика" Градивна може със същия успех да се замени с позитивна, конструктивна и т.н. глупости.
Всъщност наскоро участвах в разговор за критиката като учителски подход. В общия случай има два типа преподаватели - такива, които използват незнанието/неспособността на учениците, за да ги мотивират чрез често обидна критика, и такива, които признават на ученика постигнатите резултати и така го мотивират да продължава. Върху мен двата подхода (не) действат еднакво, най-голям успех има съпоставянето с конкуренцията. Май се отклоних и пак нищо не казах, шум за нищо, нали?!
:) Този блог си е твой, така че никой не може да ти каже, че се отклоняваш или че внасяш шум в блогосферата.;)
Преподавателите от "първи" тип аз ги пращам дирктно в категорията на глуповатите комплексари, които са наясно, че с колегите си не могат да се мерят и затова си го изкарват на учащата младеж. Как да ме мотивира някой, който само на контра ми играе?
Тези с премерените комплименти (меките четки) веднага ме разтапят обаче.;)
И на мен ми действат така, а който не обича комплименти, спокойно може да хвърли първия камък :) .
Post a Comment