Но, моля, запрете: аз мразя човека!

Но, моля, запрете: аз мразя човека!
Не струва той вашта закрила!

Събудих се с мисълта, че мразя, необходим ми беше само обект, който веднага си намерих в близкото обкръжение. Мамо, извинявай. Предполагам, че ако вярвах във вселенската справедливост, в момента бих се страхувала дали на мен няма да се падне някое от онези деца, които убиват родителите си, но физически. Колко успокоителен е хаосът, в който вярвам - всъщност спокойствието е за мен основна цел на всяка религия. Спокойствието и щастливият, дасмански дори земен живот. Но Ивайло Петов го е казал по-добре от мен:

Религията е красива, може би най-красивата поезия, сътворена някога от човека.
Именно поезия.

Но аз се отклоних. Щях да говоря за омразата си към човека. или хората. Най-малко от всичко искам да се превърна в един от тези човеци, който говори за "вие, хората". Не се деля от братята си по човешкост :) , дори напротив, считам се за един доста типичен, не открояващ се с нищо по-особено екземпляр от вида. Но именно човешкото, недостатъчното, несъвършеното у всеки един от нас, в това число и у мен, ме вбесява и често ме докарва до неконтолирани агресивни изблици. Не обичам да съм сред хора, поне не задълго. Може би това е резултат основно на навик или по-скоро на изгубването му - навикът да общувам, да се държа тактично или възпитано. Сякаш при мен се получи същото, което се случва при мауглитата - наличие на първите седем години, в последствие отпаднали като рудиментарен орган, ненужен за средата, в която съм се озовала. Типично ли е това за хората днес, алиенирани сред всичката си комуникационна техника и цялото свободно време на света, типичен човек с типична съдба ли съм аз или с невероятна? Мисля си, искам да си мисля, че съм по-скоро изключение. Церемониалът наистина отмира, сравнен например с този на ренесансовата (?) аристокрация, но същевременно хората около мен продължават да изричат своите заучени отговори, своите тактични псевдомисли и са щастливи така. Бих ги нарекла хора от старата гвардия, доволни от уюта на системата си от правила на държание в така нареченото общество от подобни. Те не могат да бъдат обединени като дасмани, плуващи по повърхността, или потребители, или стадо, или под друг обиден общ знаменател. Те, или поне някои, мислят и чувстват, и споделят продуктите на тези действия със своите близки, наранявайки ги понякога.

Мръсните дрехи трябва да се изпират дома,

както е казал Едмон :) . За извъндомното пространство остават лъснатите обувки и учтивия поздрав. Считам себе си за част от новата гвардия. Аз също пера дома, ако изобщо реша да пера. Но не гладя и не лъскам обувки. Нямам домашни и външни дрехи, нося каквото реша където реша. Аз също наранявам близките си, омърсявам ги с недоизпраното си душевно бельо, докато ми помагат в прането. Но тогава боли и мен. Докато към непознатите хора подхождам напълно неебателно, не ги щадя. Какви са ми и с какво са го заслужили? Аз съм лош човек - казах си го тази сутрин и евентуално го словосътворих в една друга реалност. Лош според хората, според хорския чернобял морал, въпреки мантрата, която си повтарят и в която отчаяно искат да повярват хората в моя дом. Може би това е проявление на общочовешката претенция за аристократизъм, склонността на всеки да се счита за повече, за различен. Ако има хакерска каста, аз саморъчно и гордо записвам своето име най-отгоре в нейния списък. Обаче дали и другите хакери ги боли, когато заявят и отстояват различието си и така стават все по-отхвърлени и все по-сами? Сякаш субстанцията на тази нова гвардия е нещастието, това е гвардия рицари на Печалния образ, защитаващи един идеал, присъщ не на миналото, а най-вероятно на бъдещето. Всички те изпитват болка, обаче силата да й устои, отстоявайки, в което вярва, определя аристократа. Останалите, с Ницшевата дума тълпа, бавно, постепенно се пречупват от болката от самотата.

Характерно за младостта е да отрича авторитети,

четох мисля в есе на Исак Паси. Което предполага, че с времето човекът се научава да ги приема и почита. Губейки сили от борбата с болката, хакерът се потребитлизира :) до степента, в която фразеологизмите в думите му вече не носят смисъл. Той има нова мантра: живеейки в общество, човек няма друг избор, освен да се съобрази с правилата му. И тази мантра той задължително е формулирал сам, блъскайки главата си в обществената Сезам, чиито вълшебни думички са моля и благодаря. Достигайки един определен етап на рзавитие/деградация, иначе казано потребитлизация, хакерът е вече дотолкова част от тълпата, че я разбира, дори вчувства. Той и преди е чувал своите мантри от други и им се е смял. "Все пак нали в общество живеем..." "Вълшебните думички..." Сега едва той разбира, овладява знанието на масата, приемаща тези истини за достатъчно очевидни, за да бъдат недоизказани. Новогвардеецът остарява, става старогвардеец, рицар на Привидно Щастливия Образ. Необичан от близките си, които оскърбява, уважаван, но последно неуважен от непознатите, той умира като Гетсби или като Моцарт, и трима души, посещават жалко, не тъжно погребение. В края на краищата така разбирам аз граничните ситуации на Ясперс - всеки се ражда, страда и умира сам. И нещастен.

Ще си отида от света -
тъй, както съм дошъл - бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.