The end of innocence

Седях. Заболя ме гъза. Легнах. Заплаках.
Горе - долу в това четиристишно хайку намират израз всички мои дейности днес, горе-долу и всички мои дейности напоследък. Затворник в моя дом - нито хубав, нито подреден. Напоследък, донякъде примиренчски твърдя, че да ти се случи нещастие е удивително по-лесно от това да се страхуваш от нещастие - всъщност без страха от грешния избор, без отговорността от избора и без вината, чувствана предварително, животът става неимоверно, обидно лек. И все пак съществуват нощите, в които, гледайки тавана, плача за загубата на неродената си младост, за края на невинността. Пораствам. Отрекох старите си идоли като глупави и недостойни. Аз бях свой идол - аз се самоотрекох. Освобождаващо - и все пак тъжно, както всяка загуба на свят от ценности. Откривам тази загуба и в нея - в нейното боготворене на другия проличава загубата на преклонение пред себе си - на интерес към живота. Тя няма вече идоли, тя не открива Абсолюта в другите - и все пак им се кланя, мислейки себе си като дори по-малко. И аз така живея напоследък, чрез другите, като баба, поправяща греховете си с внуци. Чувствам се стара и сама - изглеждам състарена и тъжна. Когато хората дойдат при мен - аз сама вече не ги и търся, се вкопчвам в тях и говоря дребнавости, вкопчвам се и стискам както удавникът стиска вода, както жадният - пустинния пясък, и усещам как нещо се изплъзва от стисъка ми и изтича, в същото време не мога да спра да стискам, пръстите изтръпнали, кокалчетата бели. И плача от безсилие, както понякога се смея през сълзи. Оценявам себе си като малко - но все още не достатъчно малко, за да спре да си струва да си хабя мислите за рефлексия, и затова боли. В момента изстрадвам загубата на себе си като немислимо (детското неосъзнаване на субективността) и загубата на самооценката. Това е прословутото остаряване - и при всички би се случило, ако не беше смъртта да го предотврати в някои случаи. И това е доказателството на клишето, че човек е на колкото години се чувства - и остарява, когато реши. Аз реших - и макар че още оплаквам загубата на невинността, скоро и това ще ми мине и ще започна да събирам дрехите за умирачка. Чувствам се на сто и пет. Съм на сто и пет. Време ми е вече, няма начин.