Сами сте

Много се изписа тези дни относно това кои са и кои не са сами и защо. Не смятам да откривам топлата вода, не отново, нито да изнамирам нова и оригинална теза - всичко е вече казано трижди. Искам да обоснова своите действия - по-скоро своето бездействие, защото аз не нося лентичка...

Преди да станат достъпни на сайта на кампанията, лентичките се предлагаха във вестник Стандарт. Само във вестник Стандарт - което, предполагам, е увеличило тиража му, имайки предвид, че хора, които по принцип не го четат, но подкрепят каузата на тази безвъзвратно закъсняла кампания, отделиха стотинки, може би близо левче, и ги наляха в касичката на издателите му. Дадоха ли се част от средствата от продажбата на тези броеве на близките на сестрите в България, или за рекламна кампания в чужбина? Аз не съм чула за това. Лентички, доколкото чух, са се предлагали безплатно на касите на големите супермаркети. Откъдето, предполагам, са минали почти всички българи през двата последни дни на 2006та, оставяйки немалка част от спестяванията си в касите им. Аз не наричам себе си антиглобалист - но предпочитам да подкрепя със спестените си действително с глад парички местната верига супермаркети, отколкото наскоро построения хипермаркет на чужда верига, с чуждо име. За петте месеца, откакто той е открит, не съм влизала вътре и нямам намерение да го правя. А организаторите на "Не сте сами" изискаха точно това от мен в тези първи дни на кампанията - да жертвам едните си виждания в защита на другите. Грешно и грозно. Бях чела някъде, че не може цената на световното щастие да е дори една детска смърт, дори една детска сълза. Тогава то не би било нито световно, нито щастие. Жертването на един принцип в името на друг се превръща в цялостна безпринципност. Предполагам, че разпространението на бленуваните лентички само в частни търговски обекти, само в някои медии е резултат на необходимостта от бързо реагиране, от започване на кампанията преди Европейската Нова година - нещо, на което мудните институции на държавата не са способни. И тук е моментът да критикувам именно закъснението на цялата дандания - защото, ако се бяхме, всички ние, българите, сетили навреме, дори държавата ни, дори местните власти биха съумели до декември 2006 да започнат да разпространяват лентички. Късно, късно беше създаден сайт и късно се пуснаха онлайн разните гудийс като лентички и банери: това е резултат на всичко друго, но не и на техническа невъзможност.

За митинга-концерт. Не участвах. Не го гледах по телевизията, хванах само репортажа на следващия ден, пак по БТВ. Добре. Похвално. Защо сега? Всички ние заедно, барабар с тези на първите редици, дори с политиците, които видиш ли, направили безумната жертва от своя страна да присъстват като граждани на митинга, всички ние бляхме седем години и половина. Какво правим сега? Не е по-добре късно отколкото никога, и колкото и силно да викат някои сега, няма да заглушат удобната продължителна тишина от близкото минало. Те най-вероятно могат да се оправдаят. Аз също мога - дори само с факта, че през поне половината от това време не съм била в съзнателната си възраст. Единственото, което това оправдание ще сътвори, е да ни помогне на всички да заспиваме вечер със себе си - каквато роля имат всички наши самозалъгвания и всяко решение, че от утре/понеделник/Нова година ще станем по-добри. Същото, предполагам, се е случило през Ноември 1989 - изведнъж се е появило море от хора по площадите, изведнъж мълчащите от четирийсет и пет години са закрещяли "У" и "ОСТАВКА", че и до днес все това крещят. Закрещяли са и дотогава крещящите - и това е по-страшното - по типично български слънчогледен маниер са сменили само думите в устите си, възгледите им оставайки същите, възгледите им оставайки нищожни. Къде бяха всички тези хора преди десети? По събрания, хвалейки вожда, и вечер слушащи Свободна Европа. Кухненски дисиденти - само това може да роди юнашката Българска майка, хора, считащи собствените си възгледи за нищожни, хора, страхуващи се да бъдат и съществуващи, следвайки. Когато водещите ги сменили цвета на знамето, следващото племе пребоядисало червените си сърца в цветовете на флага и вдигнало двата пръста, поправка, вдигнало и показалеца към показвания дотогава само в кухните. Сега е същото - удобно ни беше да не мислим за възгледите си, както не мислеха и лидерите - политици и медии, и всички живяме в щастлива ферма за щастливи щрауси, прибрали главиците си в пясъка на забвението и надупили се в очакване някой да ни поведе. Поведе ни либийският съд с едно нецензурно, но логично и оправдано действие предвид положението, в което сами бяхме застанали. И се започнаха митинги, едната ръка замахваща с хартиено флагче с нарисувана лентичка, другата разтриваща болящото от процеса Национално Чувство.

Всички бляхме - сега, след толкова време сами, те са привикнали със самотата си, на която ги осъди не съдът, а ние, загрижените днес за тях. Те са сами - и ако това ни пречи да спим, ние много успешно се убеждаваме в противното, за да можем скоро спокойно отново да заспим, очаквайки някой нов народен враг да ни го тури, опа, да ни разбуди гражданското съзнание.

Няма да нося лентичка. Отказвам да бъда самозалъгващ се щраус.