Подарих си това в понеделник. Дочетох го във вторник. Бях чела някъде, че черният чай стъписва с първата горчива глътка, а в последствие с промяната на горчив и сладък вкус може да те накара да го заобичаш. Ако, разбира се, не си се отказал в началото.
Книга като черен чай. Цинична, българска, истинска и измислена. В началото ме удари в носа, но до края успя да ми се хареса. Подходих предубедено - беше ми препоръчан. Обичам точно този стил мърморене, казване на много и недоизказване на основното. Българските литература и кино, дори само защото не са осакатени от превода, са ми особено приятни. Близки са ми до сърцето, до оня особен черен хумор, сред който съм отраснала.
Сега ми изникват няколко образа от книгата - директорът на Пионерския дворец, в който няма пионери, както и безплътният агент. Социализмът в нея ми звучи както този в 1984, приобщаващ, поробващ бунтарите и в същото време абсурден, беден и недостроен. Може би наистина е бил такъв. Хареса ми и разказът за киселото зеле - едновременно битов и отвлечен, спойката между които си личи по негрозен начин.
Изданието - твърди корици, офсетова хартия, триста и няколко(?) страници. Направи ми впечатление едрият шрифт - и се замислих дали има някакви стандарти за брой думи в ред и редове на страница, или издателите преценяват формата. Стори ми се, че по-добре би изглеждало същото съдържание, събрано в 50 страници по-малко.
No comments:
Post a Comment