И от зениците ми заваля

Беше преди почти две години, през май. Последните кашони изнесени, радиото и събираните с години плочи с класическа музика, книгите, говорещи за божията любов, цигулката и нотите. И тя. Натоварени в старата соц кола, както циганите-чергари правеха, масата на покрива, с краката нагоре. И тя. Без да говори, без да погледне към мен. Бях помогнала да изчисти, помогнах да се нанесе. Заковах етажерката на стената с камък - и до ден-днешен не е паднала. И напуснах високия етаж, и се радвах, че осветлението в парка скриваше сълзите ми, без да говоря, докато ме изпращаше. Прекалено дехидратирана бях, за да мисля, дехидратирана, със сухо, дращещо гърло, със засъхващи по бузите сълзи без да идват нови, за да ги заместят. Обичам я толкова много, че няма да й кажа, че ме нарани. Няма. Няма. Няма, няма, няма.
Тя се е прибрала сама през тъмния парк, радвайки се може би, че сълзите й не се виждат. Тя се е прибрала в стаята, в малката стая на последния етаж и се е взирала в тъмнината натам, накъдето беше миналото й, последните деветнайсет години от него. Тя е плакала, както плаче всеки преди промяна, с която дълбоко в себе си знае, че ще се справи, но за която не е сигурен, че ще е за добро. Тя е плакала, без да е посочена от обвиняващия пръст, но и без да е потупана по рамото. Не зная дали е спала, или е заглушавала хлиповете си с подгизналата възглавница в очакване на неидващото утро. Или е седнала сама на леглото, питайки се, сега какво? Никога няма да разбера, тя няма да ми даде да разбера, че съм я наранила. Няма. Няма.
Пресъхнах. Ходех неадекватна, в обезводнен гладен делириум, и си говорех. Всъщност съм се оттървала на косъм. Гледах празните рафтове, по навик заобикалях липсващите в стаите мебели, и нямах сили да плача.
Разплака ме паничката за паниране.
След всеки неделен обед тя оставяше брашното в паничката - защото не искаше нито да го хвърля, нито да го връща в кутията. Паничка, останала от детството ни, когато в нея са притопляли каша, оранжева, чупена и лепена паничка, в която повече няма да се панира нищо, в която оттогава не е панирано нищо.

Целунах го, и, когато влакът тръгна, се обърнах назад, и вървях по перона. Няма по-тъжна гледка на света от релси с отдалечаващ се последен вагон. Няма. И все пак очите ми отдавна са сухи за такива постни гледки, пазя се, макар понякога да съжалявам за това, понякога, когато са ми необходими липсващите чувства. Очите ми помнят онзи път, когато се оттървах на косъм, и отвръщат поглед.
А вкъщи, на закачалката за палта ме чакаше забравеното горнище с любимия му футболен отбор, горнището, което той сваля само за пране.

И от зениците ми заваля.