Мисля, че това е последната от купа Ремарк до леглото ми, за разлика от купа със сборници и задачи, който не намалява. Радвам се, че на нея попаднах последна, радвам се, защото мога да я пречупя през другия Ремарк, който съм чела, защото е толкова черна и толкова жизнена, защото свършва като филм, с тъжен щастлив край и увиснал въпрос. Не се радвам, че липсва една кола от книгата. Радвам се, че не е последната.
Концентрационен лагер, не лагер на смъртта. Разбрах, че има разлика. На смъртта били лагери, в които хората не живеели, просто пристигали, били умъртвявани и изгаряни. Концентрационен или по-точно трудов е лагер, в който затворниците (биват експлоатирани да) се трудят и умират постепенно от глад и изнемога. Имайки предвид, че четох Нюрнбергски дневници в една лятна ваканция в началното училище, не би трябвало да съм шокирана от един роман, от художествена литература.
Започва страшно, с обезчовечаването, с пълзенето в очакване на смъртта. Не толкова героят я чака, колкото читателят от него - и с удивление проследява неумирането му. Продължава с искрицата - именно искрицата, малкото, но достатъчно количество желание за живот в индивида. Разказва за "мюсюлманите", примирили се със съдбата си, и за дръзналите да се опълчат, да говорят, действат, инсценират смъртта си и се надяват. Разказва за побои и експерименти, за глад. За деловитост в лицето на смъртта и за правене на необходимото. За отмъщение и прошка, за татуирани номера и личности, за губене на себе си в тълпата и за какво след, въпроса какво ще дойде след това. Покъртва. Потриса. Героят е герой, тих, незабелязан, и правещ каквото трябва, без да го осъзнава. И все пак това не е Холивуд. Той умира, видял смъртта на врага си. Все още твърдя, че това не е Холивуд. За вярата, че оцеляването на случайна къща ще осигури и твоето, за вярата във фасада със срутена вътрешност и за построяването й наново. И за един залез през прага.
This is not Hollywood
like I understood
(Както пееше Долорес.)
*Картинката е от тук.
No comments:
Post a Comment