За училището, професионалния избор и чудесата

написано на 27.06.2007

Попаднах на редица постове за училището и позагубих малко време в медитация върху тях. Излязох от българското средно образование и не планирам да се върна там, каквото било - било. Ако можех да изживея живота си отново, бих променила много, но не, не съжалявам.

Има хора, които обичат работата си и/ли са ужасно добри в нея, има и такива, които от девет до пет мразят, за да съществуват някак в оставащите шестнайсет денонощни часа. И Професионалния Избор, както и всички други избори човешки впрочем, цели да присъедини индивида към първата група.

И колкото и да ми се иска да живея в подреден детерминиран :) свят, не винаги изборите носят последствия, по-рядко, очакваните последствия, а успехът, доволството, радостта от живота са множество съвсем независимо от това на изборите и последствията им. Искам да кажа, че има неуспели адвокати и щастливи чистачи, успешни и неуспешни учители.

Не помня некадърните си преподаватели, както не помня нищо от часовете им. Но помня добрите. Тази, която обичам най-много, е учителката по философия. При нея, заради нея се явявах на Олимпиади, заради нея там направих това, което направих, заради нея днес чета книги, мисля и не се страхувам да преследвам трудно постижимото. (и заради бати). Учителката ми по философия е неуспял адвокат, неприет адвокат. Записвайки Философия, задочно, го е правела с мисълта, че никога няма да стане учител. Никога, никога. Тя е най-добрата учителка, която съм имала, една от най-добрите в МГ.

Човек не винаги иска най-доброто за себе си и едно форсмажорно обстоятелство може да се окаже deus ex machina, неочаквана развръзка. Искам да кажа, че от неуспелите адвокати стават успешни хора, които очовечават други потенциални такива.

Последният път, когато се видяхме, тя (ни) попита дали, когато видим, срещнем нещо красиво нямаме чувството, че някаква висша сила е избрала да го поднесе точно на нас. Понякога срещам красота, като малки къщи, сгушени между панелки, като нелогичните ъгли между сгради, като светлината, изливаща се под странен ъгъл иззад облак или през листа. И в момента, в който спра, за да го изпия с очи и вървящият зад мен непознат се блъсне в мен и измърмори, си мисля, че не всички не винаги виждат красотата, не всички не винаги гледат, за да я видят, не всички не винаги намират време за нея. Няма висша сила, аз избирам да видя красивото, избирам да се възползвам от възможността пред мен, да бъда, което съм.

И когато неуспелите адвокати стават успели човекосъздатели (и така почти се себебогоприравняват) си мисля дали не се лъжа, отричайки Бог, не непременно белобрадия старец.