Имам странното чувство, че вече съм писала пост с това заглавие, странно, както странно познато е чувството на стъпване в нещо меко, топло и неочаквано, както вазата с петунии си помислила, падайки, не, не отново. Чувството на очакване и разочарование, които, като се замисля, не биха съществували едно без друго, чувството на надежда и в същото време на страх от нея, страх от падане от висотата на собствените си очаквания за себе си.
Ако нямах навика да се губя в собствените си думи, бих казала, че и последният ми изпит аз ВИАС мина. Мислех, че не мога да се оакам повече, отколкото на първите два изпита, а сега, след вторите два ми е ясно, че винаги може по-надолу. (потъваме и пак се смеем, изчезваме, какво от това). Надявам се да се озова от правилната страна на косъма, на който (не) се влиза във ВИАС. И утре ще се забавлявам на изпит по английски в Софийския. Фън фън фън.
И ако някой ме е видял ядосана, уморена и псуваща, което, поради простата причина, че правех тези неща доста публично напоследък, е много възможно, трябва да му напомня, че това съм аз, не съм изискана, но за сметка на това обичам да се повтарям и който не ме харесва, е напълно разбран.
Отивам си вкъщи. To the land where time stands still. Колко малко може да ме направи щастлива.
No comments:
Post a Comment