мириша на разредител.
умората и усмивката ми, останала от свръхдозата АМВ, летните плодове, разполагащи се удобно в корема ми покрай третото ми за деня кафе, и усещам, че съм жива. През последните две години се събуждах сутрин с мисълта за задачи, за рисуване, вечер си лягах с гузната си съвест под възглавницата и на сутринта всичко започваше отначало. Научих се да живея сама, да поемам отговорности и да изпълнявам задължения. Научих се да поемам отговорност за неизпълнените си задължения. И се научих да не плача. Сега се събуждам сутрин с мисълта, че вече задачи няма, и имам два толкова безметежни месеца, колкото бяха летата ми, когато бях на десет. Събуждам се късно, с мисълта, че съм жива. И когато някой ме попита как съм, и когато някой ме попита как са минали изпитите, му казвам, че съм жива. Толкова е трудно да отговориш на въпрос, чиито отговор не е искан, да отговориш кратко и все пак да не лъжеш и премълчаваш. Жива съм, днес, сега, преживях нещо и то най-вероятно ме е направило по-силна. Жива съм и имам времето да помогна на татко, да изляза с приятели, да спя и да се храня, да чета и да си шия дрехи, за първи път от години. Позволявам си да имам цялото време на света, време, което досега съм губела, забранявайки си да го прахосвам.
Събуждам се с мисълта, че съм жива и нищо повече. Без задължения за деня, без уговорки и очаквания. И е хубаво, толкова хубаво, колкото да миришеш труда на деня си, излизащ от кожата ти заедно с умората, и е толкова хубаво да миришеш на разредител.
No comments:
Post a Comment