В някакво интервю (поне така каза Бати, а той си остава моят източник на всякаква информация), така де, в едно интервю Боно от U2 казва, че Pride е най-добрата песен, която е написал. Относно Мартин Лутер and stuff. Не знам, Бати знае, но е далеч. Може би трябва да потърся алтернативни източници на информация.
Бати е далеч. Учи медицина, всъщност завършва втори курс в университета в Росток, град в бившата ГДР, последното му желание от цялата страна на Гьоте, но единственото място, където го приеха, въпреки отличната (6.00) диплома и възможно най-високия резултат на изпитите по немски. А първото желание беше Humboldt.
Защото без значение какво ми казват и колко се съмняват в мен, аз няма да се откажа от убежденията си и ще ги преследвам докрай.
Каза ми веднъж той.
И преди да довърши втората си година в Росток, разпрати документи за преместване до всички университети, които го бяха отхвърлили. На 5 юни Бати е на интервю в Берлин, на интервю за преместване в Хумболт. Не зная дали това е хубава новина, или е просто процедура, която следват за всеки, подал документи. Но знам, че той няма да се откаже от убежденията си, той просто е такъв. Много често ми се струва, че моите амбиции, моите цели, моите постижения, моят живот са толкова малки в сравнение с неговите. Един скромен ВИАС - и толкова ми стига, един малък тих живот. Но много по-често съм горда с него, с онази гордост in the name of love, за която пее Сър Боно (когото май не е легално да наричам Сър, защото е ирландец).
И някак си знам, че ще успее, защото, колкото и да не вярвам в съдба, бог и прочее лайна (съжалявам, но нали се разбрахме, че не съм изискана), знам, че смелите хора, тези, които могат и работят здраво, на които им стиска да поемат луд риск с живота си, с бъдещето си, за да изпълнят мечта, тези, които не правят компромиси със себе си, в крайна сметка успяват. Не стават чудеса. Стават успехи.
Мартин Лутер and stuff.
Написах горното преди ден или два и го оставих да виси на чернова, със заглавие просто Pride. Днес вярата ми в успехите се разколеба.
Бати толкова много ми напомня на Васко. Васко, който сам, почти без учителска помощ се подготви по математика на състезателно ниво, който в единайсти клас почти се класира за подбор, а в дванайсти - почти се класира за отбора. Тринайсти от дванайсет за подбора, седми от шест за отбора. Допреди малко вярата ми в някакво странно възмездие за направените усилия живееше в мен в съгласие с атеизма. Вярвах, че кадърните и трудолюбивите успяват. Сега не съм толкова сигурна, атеизмът май започна да надделява. Ако си кадърен и работлив, успяваш понякога. А понякога не. И в момента ме боли страшно, защото знам, че целият положен труд и посвещение имаха нужда от признание. За него отпадането не е било справедливо, аз не съм била там. Но в момента ме боли, защото не мога да говоря за корупция в образованието или за ужасната ни държава. Не искам да вярвам в тях и да ги ползвам за оправдание за свои и чужди неуспехи. В момента ме боли за предубежденията, които всеки от нас има. Предубеждения от рода на тези, че престижно училище като например СМГ или НПМГ гарантира по-добре подготвени кандидати. Пренебрежението към малкият град и малкото училище, към големия човек, дошъл оттам, комуто се налага тепърва да доказва достойнството си. Боли ме. Защото Васко се класира първи на Националната олимпиада по математика, а това не е лесно, и защото след малко той поема обратно към града си за едно дълго лято.
Понякога и най-добрите планове на мишките и хората не се осъществяват. Робърт Бърнс, достигнал до мен през Стайнбек.
No comments:
Post a Comment