Ноктите ми съхнат. Съхнат, съхнат. И може би писането по клавиатура не е най-умното нещо, което човек може да прави със съхнещите три слоя лак върху ноктите си, но да гледам как лакът съхне е скучно. Скуу-у-учно. А с топката, която имам за стомах в момента просто не мога да стоя и да чакам. Два часа. Толкова. Два часа и излизам да тропкам. Златни токчета, златна чантичка и още не мога да го повярвам, сякаш не съм аз. Все още съм аз де, седя си по бельо и слушам анатема, и си размазвам ноктите непоправимо. Два часа, а аз седя тук и не обмислям живота си, не се депресирам, не ми липсва отминаващата ера от живота ми. Всъщност мисля си, че ерите в човешките животи, така де, в животите на различните хора, макар и да имат много общо помежду си, най-малкото настъпват по различно време. Аз се научих да бъда сама, свикнах с мисълта отдавна. Днес е само законното признаване на факта, законът, както винаги, граница не точно на място, но не съвсем без почва.
Ноктите ми съхнат. А никакви важни мисли, само гледам как лакът съхне. Лакът съхне. Аз отивам да обера размазаното по пръстите си.
Защото каквото и да ми казват и колкото и да се съмняват в мен, аз няма да се отказвам от убежденията си и ще ги преследвам докрай.
Докрай.
2 comments:
Пожелавам ти да се отстоиш успешно, ако този глагол може да има завършена форма. По-важно е от клишираните пожелания на познати, които човек се пъне да постига после в "истинския" живот.
Мълчалив поклон.
Post a Comment