Shit.

Едно от нощните занимания, които досега не бях правила. Седя, отново на два стола, защото краката ме болят, смуча хапчета за гърло като бонбони, от колонките се лее Остава и мен хич, ама хич не ми се спи. Сто неща са ми в главата, ама наистина сто. Днес бяхме официално изпратени, както мъдро каза учителката ми по физкултура, хайде, чао. И не беше нито весело, нито тъжно, само едно такова неудобно, натокано и протяжно. Толкоз. Както каза преди години, преди две Иван Стефанов, нищо не свършва днес. То свърши с празните стаи, още с началото на годината. И днес не е време за сълзи, днес е време за усмивки.

Взех си направление за ортопед. Пак. Това е може би четвъртото такова за последните осем месеца, всяко има трайност месец... всъщнст малко повече, като се има предвид, че поради естеството на специалността, поне месец е чистото време в гипс. Касичката за МРТ набъбва, надявам се след като си напавя бала с роднини в четвъртък да имам 250те лева за изследването. Имам някаква крехка надежда, че могат да ми го изпишат без да плащам (всъщност защо нашите са ми плащали осигуровките?), но не съм уверена, че ще стане. Знам в коя държава живеем, след като контузията ми е неизлекувана осем месеца след първия преглед, значи нещо в системата куца, имам предвид нещо освен мен. Все пак си имам приоритети, засега кандидатстването и крака споделят първото място, и ще направя всичко, което мога, за да постигна и двете. (тук е момента да отбележа, че явно ми се спи, но не забелязвам, след като в предното изречение заявих, че ще постигна крака си).

Скарах се с баба. Дойде на изпращането, беше мила и добра както много рядко е, а аз й крещях без повод и то пред някаква нейна позната. Понякога просто ми иде да взема една лопата, да се закопая в земята и след това сама да се хласна по тила. Лошото в случая е, че това чувство идва няколко часа след повода за него. Гузно ми е и отчасти затова не мога да заспя. Много ми е гузно.

И си мисля как живея, все едно ще живея вечно и отлагам човешкото си отношение към близките си за утре, за утре, за утре. И когато някой си отиде, осъзнавам как не е разбрал колко много го обичам. Аз съм особено тежък случай на "мръсните дрехи трябва да се изпират дома", всичката натрупана световна мръсотия изпирам в близките си, без да давам нищо хубаво в замяна.

Леля ми каза как баща ми чувствал, че не е добър родител.

Някога чувствали ли сте как очите се наливат със сълзи, не от тъга, а от безсилие, от това, че всичките усилия в една посока изведнъж са се оказали безплодни. Не мога да кажа кой от двамата си родители обичам повече, защото ги обичам различно, като цели личности. Но винаги е имало това нещо с баща ми, онази характерна несловесна привързаност между баща и дъщеря. Напоследък го обичам дори повече, защото си мисля, че го разбрах, или поне започнах да го разбирам. Той никога не казва обичта си, а прави неща за мен, компромиси със себе си, вижданията си и страховете си за мен. Не мисля, че бих могла да имам по-добри родители, това е, като две отделни личности. (и все пак си мисля, че ако намираха време един за друг, не биха имали време за мен). Не мисля, че баща ми се е провалил. Познавам себе си, познавам брат си. И това, че днес сме живи и добре, възпитани, завършили поне училище.

уфф. Бзсилните сълзи отново, думите почнаха да се сбозват. Обичам баща си. Не мисля, че мога да отида и да му го кажа. Обичам баща си толкова много, заобичах го, когато го разбрах и когато осъзнах колко много искам да постигна нещата, които той е постигнал. И някак не намирам средствата да му го кажа.

И тъй със непомилвано сърце
човек расте, върви и си отива
през този свят, свят - разлюляна нива
от жадни за милувчица ръце.

Дамян Дамянов