Днес бяхме на серенада, трета и последна. Не беше като нищо, което очаквах - и все пак беше красиво, в моят смисъл на тази дума. Учителката по информатика, половината клас - само нашата група, дъщерите й, с които сме в една компания. Без алкохол, така де, без аз да пия, без танци, то и без това Кени зазля. И няколко часа говориш с някого, който си познавал и не си познавал, за живота от нещата. Не зная дали тя осъзнава колко я обичаме, не зная дали го показахме. А аз съм щастлива, будна и трезва - три неща, които не се съчетават често в моята личност.
И докато се събирахме в центъра, преди да отидем у тях, минаха първите абитуриенти. Така е в малкия град - понеже разстоянията са прекалено малки за коли и висящи от прозорците им хора, наконтеното стадце потропва по главната, за да бъде огледано и обсъдено. Традиция. И все пак малко боли, сякаш мъничка болка трепва бързо... знаете я песента, оная дето сълзи въобще не потичали от очите на лирическия аз, или по-скоро от някакви обобщени, безлични очи.
Освен всичко свършено тези дни, (изядено, изпито и недорешено) аз написах и ревливо слово за дванайсти А, както ми беше наредено от по-висша инстанция. Сега остава само да се намери доброволец да го прочете пред ревливото множество на припек, срещу никаква или минимална награда, която явно няма да е бира (ето защо аз отказвам честта :). Добре че се отучих да плача. Всъщност не съм сигурна дали съм - все ми изниква финалната картина от "Повелителят на мухите", където, макар и спасени от себе си, децата се разплакват, без да знаят защо. Плачат for the end of innocence.
Винаги мога да си намеря повод да мръкнам и да тъжа. Докато преди, примерно, две години си мислех, че всичко ще бъде красиво и лесно, сега поне ми е ясно, че няма да бъде така. И това до голяма степен улеснява нещата. Знам, че проливам и ще проливам кръв, пот и сълзи както за значимите неща като например здраве и образование, така и за разни малки ежедневни суетни прищявки. И съм готова да го понеса, да го преживея и да му се радвам, просто защото времето за промяна е дошло. Време да се живее, време да се мре. И време за промяна.
Скачам, и буцата в стомаха ми тежи приятно. А има за какво да ме е страх. Реших да крънкам за направление за ортопед, може би четвъртото такова в рамките на осем-девет месеца. И след това да крънкам за МРТ и за мнение на специалист, и за адекватно лечение. Само не знам дали пак да ходя в Стара Загора, което ми е близко и сравнително по-удобно, или да търся друг специалист, евентуално в София. Не искам пак да минавам през гадната лекарска неколегиалност, когато всеки следващ специалист ожесточено отрича всичко, което е казал и направил предходния. Изследванията трябва да станат през Юни, а ако евентуално се наложи някаква по-сериозна намеса, ще трябва да се изчака до Август, за да отмине (дано) истерията с изпитите. Станаха бая дини за незараслите ми от патериците мишници. (сериозно, ако някой знае по-неприятно място за излизане на пришки, да се обади, питам от чисто научен интерес). Въпреки че всеки ден си повтарям как не би трябвало да има нещо по-важно от здравето ми, не искам да се отказвам от кандидатстването си, не искам да обезмисля годините подготовка, годините усилия. Уффф.
А в събота пак пътувам - към София, за изпита по математика на Софийски. И, дано да е на късмет, съм разпределена в сградата на УАСГ. How cool is that? Дано да повлека крак, че все към УАСГ.
No comments:
Post a Comment