Ерих Мария Ремарк - Сенки в рая

- Жилище! - възкликнах аз. - Лампи! Мебели! Легло! Жена!Електрически грил за месо! Чаша водка! нещастният живот, на който съм осъден, има и една светла страна. Човек не може да свикне с нищо и това е прекрасно. Наслаждаваш се на всичко, сякаш за първи път ти се случва! Наслаждаваш му се до мозъка на костите! Не повърхностно, а до мозъка на костите, до гръбначния стълб и всичко онова, което е затворено в черепа. Остави ме да те погледам, Наташа! Обожавам те дори само затова, че си тук. Заради това, че живеем по едно и също време. И най-накрая за всичко останало. Аз съм Робинзон, който всеки път открива наново своя Петкан. Следи в пясъка, следи от стъпки. За мен ти си първият човек на тази земя. И при всяка среща усещам това все отново и отново. Ето коя е светлата страна на моя проклет живот.
- Колко си пил? - попита Наташа.
- Нито капка. Само кафе и тъга.
Тя се засмя.
- То е малко опасно. Човек, способен на толкова възвишени чувства, обикновено лъже и себе си, и другите.
Погледнах я изумен.
- Защо говориш така?
- Ей тъй.
- Наистина ли мислиш така?
- Защо не? Нима ти не си Робинзон, който постоянно трябва да се убеждава, че е видял следи в пясъка?
Не отговорих. Думите й ме засегнаха по-дълбоко, отколкото очаквах. Бях си въобразил, че отново имам твърда почва под краката си, а се оказваше, че това е само сипей, който може да се свлече под първата ми крачка. Не идеализирах ли нашите отношения в желанието си сам да си повярвам?
- Не зная, Наташа - отговорих аз, опитвайки се да се избавя от мислите си. - Знам само едно: навикът е нещо, което досега ми е било забранено. Казват, че преодолените нещастия се превръщат в приключения. Не съм сигурен и в това. А и в кое ли всъщност можем да бъдем сигурни?
-Да, кое е сигурно? - отвърна ми с въпрос тя.
Засмях се.
- Водката в тази чаша, пържолата на грила и ние двамата, надявам се. Все пак аз те обожавам, макар и да го смяташ за опасно. И като че ли човек все се оказва закъснял, когато и да започне да обожава някого.
- Правилно. И няма нужда да си го доказваме. Най-важното е да го почувстваме, нали?
- Така е. И все пак колкото по-рано, толкова по-добре.
- Откъде ще започнем?
- От тази стая! От тези лампи! От това легло! Въпреки че не ни принадлежат. Но кое ли в крайна сметка принадлежи някому? И за колко време? Всичко е взето под наем, откраднато от живота и постоянно бива крадено.
Тя се извърна.
- Нима крадем и от самите себе си?
- Да, и от себе си.
- Защо тогава човек не изпада в безумно отчаяние и не се самоубива?
- За това никога не е късно. А има и много по-леки начини.