Върнах се. Няма да описвам концерта, Змеев се е справил отлично. Аз, въпреки присъствието, сякаш не съм гледала и не съм слушала. Нямам и красивите думи, всъщност думи нямам - точни, подредени или поне красиви. Превръщането ми в скачащо и в последствие обезводнено крещящо на няколко глави разстояние от сцената изтри мислите, лошите, натрупали се в деня, предопределен за щастие и с това обезмислил го, изтри очакването за преживяване и постоянното критично самонаблюдение на постигането му. Изпотявах болката на месеците обездвижване, на задълбаването в ненепременнонеобходимото. Нямах мисли, излизайки от залата, нямах думи. И за малко беше хубаво.
Мисля че има хубава умора, тази, която ме постига след като избягам решеното разстояние, след като вървя толкова много през планината, че спирам да чувствам болката, умора, която е смесена с облекчение и задоволство, с щастие или поне с надежда. Има и лоша умора - когато съм била щастлива за малко и се връщам в предната статична ситуация, когато съм преживяла много, а не мога да се върна у дома. Умора, която оправдава злото в мен на ниво ИД, както недоспалото дете прокъсва дробовете си от плач.
Умора и болест, гадна лятна настинка, нямам глас и слух. Изчаквам да премине, за да почувствам ефекта на плацебото.
No comments:
Post a Comment