Снимката, противно на датата, е от февруари 2007
Онзи ден беше интервюто на брат ми в Берлин. Оказа се, че това не е интервю за Хумболт (колкото и да ми се искаше), а интервю за стипендия. Което също ми се иска. Стипендия лично за него, където и в Германия да учи, достатъчна за да успее да се издържа с работа през ваканцията и скромния принос на нашите, без да задлъжнява повече.
А всичко започна много по-рано. През 2003 той беше десетокласник, решил да си пробва силите на Олимпиада по биология. Без подготовка, освен тази в училище, в паралелка с профил математика. Мисля, че тогава се класира за областния кръг. Откри нещо, в което го биваше. Всъщност дотогава той никога не беше показвал своето самочувствие, не мисля дори че притежаваше такова. Беше един десетокласник от малък град, компенсиращ закъсняващия пубертет с редовно ходене на фитнес и умело прикриващ начетеността си, за да може да има поне някакъв социален живот.
Ще ми се да кажа, че той има някакъв невероятен талант. Не зная, неговата област е много далеч от моите компетенции за оценка. Мога да кажа, което видях. Следващите две години бяха години на постоянство. Феноменалната му памет беше предизвикана с учене, учене всеки ден. Първоначално по час или половин, по-късно по два или три на ден. Никога много, никога прекалено. Четеше учебниците по биология и химия, и когато свършеше последния, започваше първия отначало. Не помня дали в единайсти клас се класира на подбор или не успя замалко. Помня само, че това го накара да ми разкаже за Ламермурската невеста и да седне отново да учи. През лятната ваканция.
За Ламермурската невеста на Уолтър Скот. Един от героите в романа имаше девиз, може би фамилен - чакам времето си. Той, героят, чакаше своето отмъщение, и в края на романа май умря, постигайки го. Брат ми каза, че чакал времето си. Просто 2004та не беше неговата година, за разлика от 2005та.
Неговото време дойде. На националната олимпиада по биология се класира трети, от международната взе бронзов медал. На изпита по немски DAF получи най-високия възможен резултат. Успя да си извоюва БЕЗЛИХВЕН заем от познат. И след две седмици превантивно противказармено следване на медицина в МУ-Пловдив визата му излезе и той замина за страната на Гьоте. За град, в който не искаше да бъде, но единственото място, в който го приеха.
Където продължи. Вече не четеше по три часа на ден, а по четири - пет, извън лекциите и упражненията. Не мога да си представя какво е да следваш толкова изцеждаща специалност - медицина, на език, който не ти е роден, и при това да взимаш сесиите си с най-високия възможен резултат. Но знам, че е възможно, и, както казва бати, след като е възможно, значи може да бъде направено и от мене. И успявайки, той си извоюва уважението на професорите, един от които му помогна да си намери работа. Друг го предложи за стипендия. Около една трета от предложените от професори студенти всъщност биват одобрени. Това е повече, отколкото той е очаквал. И онзи ден той излезе от антиглобалисткипротестния Росток и са запъти за Берлин, за да им вземе ума.
На първото интервю се срещнал с професор по анатомия. След рутинните въпроси като какво го е довело в Германия онзи преминал направо към изпита. Задавал му въпроси по биология и анатомия, сред които и някои, на които не очаквал отговор, защото не били включени в изучавания материал. На които брат ми се постарал да отговори. След което анатомът му казал, че е впечатлен. Втората среща била с професор по немска литература. Което, според брат ми, е по-трудно постижима професия от, например, професор по българска литература в София. Тук бил ред на бати да се впечатли - диалогът с професора му бил много приятен, говорили за нещата от живота и за литература - немска и световна. И тук е момента да кажа, че той, освен всички преводи на Ремарк, които има вкъщи, напоследък го чете и в оригинал. Наред с класики, които повечето хора (някои - и аз) познават единствено като заглавия. И да кажа, че той е един от малкото млади хора, които познавам с изключително висока обща култура, с интерес към политика и познания по история, и с невероятен :) вкус за музика (Сам той се определя за бритпоп-тип, без странната коса :).
Не зная дали ще получи стипендия, не зная дали няма да се наложи да прекъсне една година, за да работи, не знам дали ще успее да се премести в по-реномиран университет в град с повече възможности за работа. Но зная, че дотук стигна сам. Напълно сам, след като нашите не са нито богати, нито известни. Защото е възможно, а щом е възможно, значи може да бъде направено и от мен.
3 comments:
Хехе, с мен батковците, които четем Ремарк в оригинал, ставаме двама. А аз си мислех, че ще впечатля някого... Няма как, на много висок постамент са ти кумирите.:)
Друга мотивационна фраза: никога не си бил по-близо до края:). Има малък бъг с приближаването на края, постепенно се промъква въпросът: И за какво беше всичко това? Последното май не бива да се споменава пред кандидат-студенти. Мога само да пожелая да продължавате да го подкрепяте по всички възможни начини, защото това е началото (в моя край е моето начало и обратно:). Зубренето е първоначалното придобиване на база данни (който си няма касети като Конуел:), после се преминава на дидактика и/или занаятчийство.Не намирам, че УАСГ е по-малко амбициозно...начало:). Успех и на двамата!
Това с пиедесталите винаги съм намирала за странно, хубаво странно. В момента, в който се запознаеш с някого и в кратките моменти след това пиедесталът под краката му расте като гъба заедно с възторга от запознанството. Някои познанства Слави Трифонов би казал, че остаряват като галоши, защото постепенно постаментът се самосрива и кумирът се озовава на твоето ниво, на земята. С познанствата, които остаряват като катедрали в едно време също осъзнаваш, че вече сте се приравнили, само че то не е поради сриване на основата под неговите крака, а заради неусетното издигане на такава под твоите.
И за началото ми се иска да поговоря, и за края. Мисля си, че съществуването е малко абсурдно, затова благодатна почва за нелогични бъгове, но пък лесно би могло да бъде убито (или поне тежко ранено) от въпроса защо. И ако превръщаш краевете в начала, което е възможно, защото разликата между двете е подобна на тази между полупълната и полупразната чаша, то опасният въпрос бива лесно забравян, лесно преживяван.
Надявам се, надявам се...
Post a Comment