Годишният акт

Днес ми връчиха "литературният сборник" на МГ - книжле, излязло през май т.г. със свободните съчинения на учени(чки) от пети до дванайсти клас. Ще спестя критиките си към формата на издаване и към заглавието ("Ручеи звънливи". WTF?!). Подредбата на "творбите" обаче - от пети към дванайсти клас ме убеждава в обречеността на българското образование. "Съчиненията" на петокласниците бяха от по една страничка насила свързан и подреден текст, но ми бяха много по-близки от тези на по-големите. А там - тотален мор, братче. То не бяха сълзи по време на дъжда на лирическата героиня, която й е студено и е сама, не бяха срещи със знаещи и опитни покровители, не бяха обръщания на житейската нагласа към по-оптимистична в моментни прозрения, не бяка щастливо-тъжни "краеве" с многоточия и изсъхващи, но все още помнени сълзи. А многоточията... Все си мисля, че в една печатна страница многотичие не може да има повече от веднъж, без това да породи съмнения в способността на автора да състави подредено и завършено изречение, с което всъщност казва нещо. Виж, за кавичките съм по-съгласна. По-долният текст (извадка от "Том Сойер" на Марк Твен) е пример за употреба на кавички. И показва как някои неща просто не се променят.

Из глава XXI
Годишният акт

Дойде ред на на най-важния номер на изпита - свободните "съчинения" на младите госпожици. Всяка на свой ре пристъпяше до края на естрадата, покашляше се, разгръщаше ръкописа си (привързан с нежна панделка) и започваше да чете, като грижливо спазваше всички препинателни знаци и се стараеше да чете "изразително". Темите на съчиненията бяха същите, които при подобни случаи са развивали и майките, и бабите, и прабабите им, а анвярно и всички женски роднини по майчина линия чак до Кръстоносните походи. "Приятелството" беше на първо място, подир него следваха: "Спомени за минали дни", "Ролята на религията в историята", "Царството на бляновете", "Какво ни дава културата", "Сравнение и съпоставяне на различните форми на управление", "Меланхолия", "Синовна любов". "Ожидание на сърцето" и т.н., и т.н.

Главанта особеност на тези съчинения беше съзнателното вмъкваната и съзнателно подхранвана меланхолия; друга особеност беше излишният и мощен изблик на "художествен език", както и непрестанното повтаряне на някои любими думи и изрази, които се употребяваха до втръсване и в края на краищата изгубваха смисъла си. Но особено нетърпим и неприятен беше натрапеният морал, който развяваше сакатата си опашка на края на всяко съчинение. Безразлично каква беше темата, авторките се все се мъчеха да вмъкнат нещо полезно и поучително за добродетелния и възвишен ум. Крещящата неискреност на тези проповеди не бе достатъчна, за да бъдат изхвърлени от училищните програми; тя и днес не е достатъчна и навярно никога не ще е достатъчна - сигурно докато свят светува. Няма училище в нашата страна, където младите девойки да не са длъжни да завършват съчиненията си с морални проповеди. И вие винаги ще видите, че проповедта на най-лекомисленото и най-малко религиозното момиче в училището винаги е най-дълга и най-безжалостно богоугодна. Но стига за това. Чистата истина е неприятна.

Да се върнвм към "изпита". Първото съчинение, което бе прочетено, бе озаглавено "Това ли е всъщност животът". Може би читателят би могъл да понесе една извадка от него.

"С какъв трепет младите души очакват жадуваното празненство! Въображението им живо рисува розово обагрени картини на радост и веселие. Фантазията на младата любителка на светския и моден живот я кара да се вижда сред празнуващите като "най-наблюдаваната от всички, които наблюдават". Грациозната й фигура, облечена в белоснежна дреха, се извива в унеса на шеметния танц. Измежду всички празнуващи нейните очи са най-блестящи и найната стъпка - най-лека.
Окриляна от тези мечти, тя не вижда как времето лети и бързо идва денят на очакваното тържество - тя навлиза в светлия рай, за който така много е мечтала. За омаяното й въображение всичко е като в царството на феите. пред погледа й се нижат сцени, една от друга по-очарователни. Но след малко тя разбира, че под тази блестяща повърхност всичко е суета: ласкателствата, които допреди малко изпълваха с наслада душата й, сега звучат като някакво досадно скърцане. Балната зала е загубила очарованието си. С разклатено здраве и огорчена душа тя се отвръща от всичко това, дълбоко убедена, че земните удоволствия не могат да задоволят копнежа на душата..."

И тъй нататък, и тъй нататък. През време на четенето се чуваше одобрителният шепот на слушателите и най-различни възклицания:

"Колко мило!', "Какво красноречие!", "Колко вярно!" и тъй нататък, и тъй нататък. И когато съчинението завърши с особено назидателна проповед, аплодисментите бяха възторжени.

След това стана една тънка меланхолична девойка, чието лице имаше "интересна" бледност, която идва от много лекарства и лошо храносмилане, и прочете "поема". Достатъчни са само два стиха:

Сбогуване на девойките от Мисури с Алабама

Алабама, прощавай, любима земя!
Горки сълзи и скръб ме задавят.
С печално сърце ще скитам сама,
че завинаги аз те оставям.

Алабама, от мене последен привет!
Ще тъгувам за твойте поля и дъбрави,
да изстине сърцето любящо и tete,
ако някога аз те забравя!

Малко от присъстващите знаеха какво значи tete, но въпреки това поемата се много хареса.

После се появи една мургава, черноока, чернокоса девойка, която се поспря внушително за миг, възприе трагичен израз и започна да чете с отмерен тържествен тон:

Видение

Нощтта бе тъмна и бурна. На високия небесен трон не трепкаше ни една звездичка. Дълбоките отзвуци на гръмотевицата се носеха непрестанно, а страхотните светкавици проблясваха гневно през мъглявите небесни селения, сякаш презираха силата, която занменитият Франклин упражни върху тяхната свирепост. Даже бурните ветрове връхлитаха от тайнствения си дом, сякаш да увеличат мрачността на пейзажа.
В този момент - тъй мрачен, тъй черен, моят дух жадуваше за топло човешко сърце, но вместо това:

Приятелю, най-мил във лош и светъл ден,
сърдечен утешител и водач, ела при мен!

Тя стъпваше като едно от онези светли създания по слънчевитв алеи на фантастичния рай, рисуващ се във въображението на младите и романтиците- царица на красотата, неукрасена с друго, освен с нейната неувяхваща прелест. Толкова тихи бяха нейните стъпки, че даже звук не се чуваше; и ако не беше вълшебният трепет, който ми подсказа нейното нежно докосване, то както се случва с всички скромни красавици, тя щеше да отмине незабелязана, невидяна. Странна печал се четеше по лицето й, като вледенените сълзи по наметалото на декември, когато тя ми посочи борбата на стихиите отвън и ме помоли да съзерцавам двете създания, които бяха там.

Този кошмар изпълваше цели десет ръкописни страници и завърши с проповед, така лишена от надежда за спасение за всички, които не принадлежат към презвитерианската църква, че получи първа награда. Всички решиха, че това съчинение беше най-хубавото от всички, прочетени нея вечер. Кметът на градчето, като даваше наградата на авторката на това съчинение, произнесе прочувствена реч, в която каза, че в живота си не е слушал нещо по-красноречиво и че самият Даниел Уебстър би могъл да се гордее с такива съчинения.

Мимоходом може да отбележим, че броят на съчиненията, в които прекалено често се употребяваше думата "прелестен" и в които житейската опитност се наричаше "страница на живота", беше доста голям.

(...)

Забележка: Тъй наречените "съчинения", цитирани в тази глава, са взети без изменение от книгата, озаглавена "Проза и поезия на една дама от Запада". Те са написани точно по ученически и затова са по-сполучливи, отколкото биха били всчкакви подражания.