- Аз не съм тъжна, мили. Не бива да смяташ така. Не съм тъжна, когато плача. Понякога ме обзема и жал, но не за дълго, затова пък размишлявам твърде много.
- За какво размишляваш? - попитах и целунах косите й.
- За единственото, което още мога да премислям, за живота и смъртта. Щом след това се натъжа и нямам сили нищо повече да разбера, казвам си, че е по-добре човек да свърши, когато още би искал да живее, отколкото да умре, когато вече не би искал да живее. Как мислиш ти?
- Не зная.
- И все пак. - Тя сведе глава на рамото ми. - Когато човек още копнее по живота, тогава има нещо, което обича. То е по-болезнено, но и по-леко. Ето на, аз ще умра, а сега съм благодарна, че имам поне тебе. Бих могла да бъда и сама, и нещастна. Тогава на драго сърце бих приела смъртта, сега е тежко, но в замяна сега съм преизпълнена от любов, както пчела с цветен прашец, когато вечер се прибира в кошера. Ако би трябвало да избирам между двете възможности, винаги бих избирала именно тази.
Театъра в Сливен през март
No comments:
Post a Comment