Къде е стилът ми, когато искам да кажа толкова много. Излизат битовизми, толкова битови, толкова отчайващо ежедневни. В мен ври и избива като чума през циреи, през псувни и злоба, през грозни коментари или пренебрегване на нуждата от отговор.
ще порасна ли някога или ще продължа да показвам киселото си недоспало настроение с рев в кърмаческия смисъл на думата
ще започна ли да реагирам трезво в ситуациите, които днес ме плашат и разплакват
ще започна ли да не се плаша и разплаквам, външно реагирайки трезво
ще спра ли да наранявам, за да не бъда наранена
заминавам в четвъртък.
ще дръзна ли да бъда на света без план
ще може ли това ми битие да не бъде съвършено, ще си разреша ли неабсолютност
Заминавам в четвъртък, задачите в раницата, спалният чувал увиснал от нея, документи и дрехи, музика и голяма weltschmerz, притискаща клепачите ми в защитна преструвка на сън, клепачи спиращи едни тежки солени капки да се слеят с други.
Страх ме е, трябва ми работа за август и късмет, толкова много късмет. Защо боли толкова да прекъснеш зависимост, която знаеш, че не ти е нужна.
На света без план? Днес имам план, план В и план С, и прочее идеи и намерения. Които, макар и да не са от най-добрите мишехорски планове, все пак ще се провалят. Ще импровизирам.
Десети ден слушам Пласибо като фон на маловажните си жизнени функции, основно перспиративни. Мантрата ми е веднъждамине, свързана с дългоочакваното и недоподготвеното, вдъхващо страх. Рано е за нея, ако, разбира се, приемем, че живея дълго. Веднъждапочне, тази застинала жега ме убива, удавя в пот. Веднъждасеизнесаиосмелядасеиздържамсама, пропускайки няколко жизнени функции по пътя си към известния край, превръщам пътя си в дестинация. Колко модерно и космополитно, колко удобно.
I'm running up that road
running up that hill
running up that building
No comments:
Post a Comment