We live in a beautiful world

Прочетох в блога на Йовко за сблсъска на Атака с "Откраднати очи". И освен разните мисли за бисерите и свинете, за радикализма като новия популизъм се зачудих какво по дяволите му става на този свят (или какъв той продължава да бъде), и понеже предполагам, че не само аз забравих началото на това изречение, ще се опитам да внеса някакъв ред в мислите си.

Аз не подкрепям Атака. Не бих я и отричала, ако не се сещах какво се е случило с германския народ, не вярващ, че неговото демократично избрано управление би нарушило хуманните закони, променяйки държавните. Малцинствата и опозицията са вярвали, че настъпващите промени са ограничени във времето и, по-важно, в размера на зверствата, които ще станат разрешени и дори задължителни. Вярвали са, че екстремистите са малко на брой "лумпени" с нищожно влияние върху разума на цял народ.

Всъщност нямам нищо против радикалната националистка позиция. При условие, че на света не съществува абсолютна истина, то всяко твърдение е лично мнение, субективно, относително - и от доказателствата, с които авторът му го подкрепи, зависи дали то ще стане част от моята лична истина, тоест дали ще му повярвам. Именно срещу атакистката аргументация протестирам. Партия, която дойде на власт без програма, чийто лидер дори в предварително подготвените си речи не казва нищо. Последно гледах негова пресконференция, беше доста отдавна, която ми напомни на един скеч на НЛО: на диспут двама кандидат-нещо си биват питани от журналисти един и същи въпрос. Първият започва спокойно - Това, господа, е едно движение, една свежа струя, един полъх... Прекъсва го вторият: Глупости! Това е една лъжа, една измама, това е гавра с хората! На всеки следващ въпрос отговорите са същите. Че и г-н Сидеров се представи по подобен начин тогава - отговорите му бяха или Комунистите/турците окрадоха държавата, или турците ни бяха поробили за пет века, или държавата ни е корумпирана. Истини, господин Сидеров, но толкова релевантни на зададените въпроси, колкото "И тя все пак се върти". Не можах да се убедя в неговата позиция, така де, в съществуването на такава, единствено в това, че той не е съгласен с никоя съществуваща. Нямам против радикалната националистическа политика - протестирам срещу безпозицията на Сидеров и компания.

И тук иде реч за реакционния популизъм или популистичния радикализъм или нещо подобно. Откакто се помня (тоест от малко преди Виденовото нямане) на всички избори голям процент от гласувалите са реакционните - тези, които отрицават предния режим, без значение какъв е бил той. Като сме повлекли крак от десети, че все на въпреки. На народа му е зле - или той сам си е виновен, или управляващите, и свикналите да бъдат драни, стригани, хранени и поени не могат да приемат, че носят отговорност за съдбата си. И оттам стадото насочва обвиняващото, хм, копито към Държавата, безличния виновник, и променя. Не говорим обаче за гражданско общество, зрели решения, обмислени промени - само за стаден инстинкт: Щом насам е лошо, давай наобратно. Който успее да яхне въланта на реакционния вот, печели изборите, или поне печели много повече от очакваното. Така става веднага след десети със СДС, също след Виденов, при идването на царя-супермен, така стана и с Атака.

Малко се отплеснах. Живеем в красив свят, не само в красива държава, и все повече се убеждавам, че най-красивото нещо в него е иронията. Мисля си как не само в България и не само напоследък се случват глупави и абсурдни неща. Войната. Аз за по-голям от тоя абсурд не се сещам, световни държавници да си мерят пишките, убивайки хора и харчейки хорски пари. Диктатурите. Това един хахо да разиграва цяла държава по свирката си, да си издига приживе паметници и да влиза във война едно(лично)държавно. И някакви чужди медии да го плашат с трицветни лентички, защото, видиш ли, бил защитавал интереса на хората СИ и държавата СИ, нарушавайки споразумения, които не е подписал. Демокрацията. Някакъв терор на многото над малкото (Когато станем повече от вас, ще видите кой е обратен). Дупе да ни е яко тогава. Гладът. И Затлъстяването да съжителстват във века, в който превозването на стоки в контейнери не е чак толкова трудно. Екологията. И наливането на забранения фреон в климатици и хладилници. Национализъм и расизъм, когато всички сме хора. (Възниква въпросът дали расист би избрал да му трансплантират сърце от негър или да умре.) Контрабандата, границите, когато от тях няма нужда. Бюрокрацията, когато въпросът е спешен, животоспасяващ дори. Историята, преписвана след всяка война от победителите, различна във всеки две съседни Балкански държави, от която уж изхождаме, за да обосновем националното си самочувствие, за да се "поучим". Новините, които все още се цензурират. Интернет, до който (какъв процент от) света няма достъп.

Какво става с този свят? Еми, нищо. Той си е такъв от доста време насам и дори идеалистичните хипита, които все още вярват в промяната, спират да се борят, остарявайки. Светът си е такъв, войната днес не е по-смислена от тази преди шейсет години. Или от предните. Дали аристократи и крепостни, от развити страни или от "третия" свят, хората не са били и няма да бъдат равни. Светът винаги си е бил кофти място за живеене, абсурдният свят няма да се промени.

Заглавието на този пост е от песен на Coldplay, която ми влезе в главата днес. Сякаш иронията (и самозалъгването, с което си заравяме главата в пясъка) са единствените средства за справяне с абсурдния свят. Справяне ли казах? Имах предвид оцеляване в.