Навсякъде порои, навсякъде бедствия, а в Ямбол само росна или, ако е валяло, е било толкова тихо и кротко, че не ме е събудило. И когато излязох в девет сутринта, беше вече сухо и свежо. Мисля си как тук наистина нищо не се случва, нищо няма, но в хубавия смисъл на думата. Нито море, нито планина, нито исторически или туристически забележителности (защото двете не винаги съвпадат). Нито фестивали, нито концерти големи и значими. Нито някоя специфична полу-ендемитна култура като казанлъшката роза или самоковските картофи. И дините от Любимец. Май в нашето тракийско поле освен жито се раждат само тикви, типичните ямболски тикви, които после виждаме във воайорски шоута. Но дори и тиквите се изнасят към града. И си мисля, че с цялото строителство, затрупало морето, а вече и планината, май само в малките полски градове и села ще може да се почива сред оставащите тикви и тиквеници. Както пееха Тангра.
Да, така е в малкия град,
в този град самотен и скучен,
в който друго, освен да се влюбиш
просто няма какво да се случи.
2 comments:
Ако това ти помага и не се повтарям - не си само ти така при завършване на училище. Ремарк и "малкият град" вървят с това ръка за ръка.;)
А добрите новини са, че по-хубавото тепърва предстои.
Апропо, аз и затова те чета така редовно, всичко написано от теб ми е така познато...:)
Така е. Предстои. И така е. Помага. Помага да се чувстваш поне четен, ако не съвсем разбран, въпреки че понякога мислите, които изливаш в пространството, са тревожни, но съвсем обществено незначителни.
Post a Comment